Жан-Мари Дона е френски колекционер, издател и автор, известен със своите проекти и фотокниги с намерена фотография. Той ще бъде специален гост на третата среща на платформата за фотокниги “ПУК!”, организирана съвместно с Френския институт, която ще се проведе на 30 март в зала “Славейков” от 19:00 ч. Тогава той лично ще представи част от колекцията си, наброяваща над 20 000 фотографии, които събира в продължение на близо 30 години, по архиви, антикварни магазини и битаци.
Здравей Жан-Мари, заглавието на твоята лекция е „Photo Vernaculaire”, разкажи ни малко повече за този набиращ все повече популярност подход във фотографията?
“Вернакулярната” фотография в действителност не е специфичен подход, а по-скоро практика във фотографията с цел различна от естетичния или художествения стремеж. Вернакулярната фотография служи като доказателство, като спомен. Това включва множество типове фотографии като например аматьорската, анонимната, уличната или пък снимките от фото-будка, но също така и семейните или сувенирните фотографии – тези, които правим пред паметници като Айфеловата кула.
В твоята уникална колекция са събрани над 20 000 фотографии. Кога започна да ги колекционираш, какво провокира интереса ти към намерената фотография и защо избра да се фокусираш върху определен период?
Като графичен дизайнер и артистичен директор на издателства, винаги съм се интересувал от образа във всичките му форми. Винаги съм колекционирал графични документи от всякакво естество: афиши, вестници, рисунки от вестници, пощенски картички, кино-афиши…Започнах тази колекция от фотографии преди повече от 25 години. Една от първите снимки, която силно ме впечатли, сега част от серията Teddybär, ми бе подарена от един приятел от Германия. Снимка от семеен албум. По-късно случайно попаднах на други фотографии с подобен сюжет. Малко по малко колекцията ми се изгради като сборник с материали, базиран на процеса на апроприация, който много по-късно придоби завършен вид под формата на публикувани книги, представящи няколко основни тематични серии.
В действителност фотографиите, които колекционирам, рядко са от период по-късен от 50-60-те години. Моята колекция покрива период от 1860 г. до края на 1950 г. Един приятел ме накара да се замисля, че всички тези непознати хора от снимките в колекцията ми би трябвало днес да са мъртви. Като че ли, за да мога да си присвоя образа им, е трябвало да изчакам да не са сред живите, за да им предам нов живот, друга история в рамките на серия от колекцията ми.
Къде намираш фотографиите и кое е най-невероятното ти откритие?
Прекарвам средно по два часа на ден обогатявайки колекцията ми, в грижливо архивиране и подбор на снимките, както и в целия творчески процес, който следва. Снимките в колекцията са с различен произход. В самото начало са главно от частни архиви, на приятели, такива намерени на битаци или в антикварни магазини. Днес събирам фотографии и чрез аукционни къщи и онлайн сайтове, които ми дават достъп до документи от цял свят. Имам и купувачи и фотографски експерти, които знаят какво търся.
Едно от най-интересните ми открития са две детски снимки, които изглеждат много банални. Първата датира от 1910 г. и показва едно младо момче на 6-8 години, облечено в моряшки дрехи. То позира за студийна фотография с фалшив декор на заден план. Втората снимка датира от 1945 г. и на свой ред показва едно малко момиченце на същата възраст, също облечено като моряк и позиращо пред природен декор. Удивителното е, че тя държи в ръка снимката на момченцето. На дистанцията от 35 години се създава една връзка между тези две снимки поради цялостната инсценировка, но и множество формални прилики: сюжета, рамката, постановката …
Когато започваш да колекционираш анонимни снимки, “намерената фотография” не се взима на сериозно, а днес намира място в най-големите световни музеи и галерии и дори на престижни изложения като Paris Photo. Как гледаш на това?
“Намерената фотография” e вторичен пазар в сферата на изкуството, където “авторската фотография” има вече утвърдено място. По този начин тя предоставя достъпни произведения за колекционерите и достига до още по-голяма публика.
Освен това, някои колекционери, които са и автори, могат да използват този фотографски материал в създаването на за свои произведения. Следователно институционалният интерес от страна на музеите например произтича от апроприациите на тези “намерени фотографии” от страна на артистите-колекционери.
По този начин се подхранва и тенденцията да се излагат “кабинети на странностите” (cabinetsdecuriosités), създадени от вече утвърдени артисти. Това е визия за техния свят, посредством селекция от предмети и изображения като основа за ново произведение. От гледна точка на фотографията, това разширява значително полето на изследване на различните й функции.
Знаем, че се занимаваш с издаване на книги от много години, а през 2015 г. създаде издателство за фотокниги Innocences, чрез което издаваш и свои проекти. Защо точно тогава?
Желанието да издавам не ми даваше мира от много време. Възползвах се от едно национално изложение – Фотографски срещи в Арл през 2015 г., посветено на три мои серии, за да дам тласък на издателство Innocences и да публикувам първите ми три издания в ограничен номериран тираж. Това ми позволи да приключа процеса по създаване на сериите, след етапа на събиране, селекция и излагане пред публика на оригиналните тиражи.
“Innocences” е издателство, специализирано в публикацията на ексклузивни издания. Ние се интересуваме изключително от фотография, графичен дизайн, факсимилета и преиздаване на редки книги.
В твоите проекти анонимни и наглед обикновени фотографии придобиват нов артистичен смисъл. Как се справяш с огромния обем от фотографии и как успяваш да ги насочиш в конкретна посока.
Подхождам по серии от оригинални фотографии. Началото винаги идва от снимка, която ме провокира. Ако нейният код може да бъде открит другаде, аз започвам серия. Върху серията работя, както върху произведение. Затова една серия се осъществява, само когато има достатъчно оригинални тиражи за създаването на едно произведение, да кажем 150-200 фотографии.
Най-важното нещо в процеса на апроприация не е само събирането, но преди всичко поставянето на заглавие на серията. Например в серията Predator самото заглавие насочва, дори предопределя начина на гледане.
В книгата ти „Teddybär” са събрани снимки на жени, деца и войници от Вермахта, позиращи до хора, преоблечени като полярни мечки. Това критичен поглед към историята на Германия ли е или просто колекция от весели снимки?
Тази серия е много специална. Нейната функция е силно свързана с паметта и историята. В същото време съдържанието й е много интригуващо. Тези мъже, облечени като мечки, прекосяват Германия от двадесетте до шестдесетте години. Белязали са силно популярната култура. По време на изложбата и след публикацията на книгата Teddybär получихме много послания от германци, които имат лични спомени, свързани с тези семейни снимки, в които присъстват странните костюми на мечки.
Този мечок е навсякъде в германската история. Неизменно, той прекосява една част от ХХ век в дълбините на ужаса на Втората световна война и нацисткия период, но придружава също американските войници и съветската армия веднага след края на войната или свидетелства за разделението на Източна и Западна Германия. Чрез тази серия се открива малко човечност под „костюмите“, било костюми на мечки или униформи. Фотографиите от тази серия дават миг отдих.
Каква е връзката между различните проекти ?
Моето око. Моят статут на артист-колекционер. Цялата колекция живее само от реализацията на оригинално произведение от смисъла, който му давам.
Любителската фотография вече е изцяло дигитална, а всеки човек “произвежда” хиляди снимки с телефона си, по какъв начин някой след 20 години би използвал аматьорските снимки от днес?
Със завръщането към хартиен печат. Innocences беше съиздател на творба с „намерени“ изображения, събрани от интернет: WTF! – WhatTheFuck! Тази книга съдържа фотографии от цял свят, събрани от интернет. Между “кабинет на странностите” и сборник с документи, тази творба предлага съвременна визия на любителската фотография и задава въпроси за мястото, функцията и споделянето на днешните “намерени” фотографии и също за социалните връзки, които илюстрира. В социалните медии и сайтовете, от които произлизат тези фотографии, съкращението WTF предшества често съдържанието, за да отбележи смущението, което провокира. Това междуметие изразява, както неразбирането, така и дискомфорта на “воайора”, който е изправен пред тези изображения. Тяхното натрупване подчертава лудия ход на споделяне на “необикновено” съдържание на една анестизирана публика и поставя въпроса за размиването на смисъла.
Издавайки тези дематериализирани изображения и обединявайки ги в книгата, Innocences си присвоява тези клишета и представлява акт на съпротива срещу безкрайното надбягване в интернет.
