Както с всеки добре измислен и внимателно създаден продукт, тефтерите и книгите на Калин Даскалов идват от липсата на качествен продукт, който да издържа на времето. Така след много разпадащи се тефтери, Калин решава да направи свой и постепенно начинанието добива мистериозното име Стопан. Захващайки се с този занаят самият той не осъзнава, че това ще се превърне не просто в хоби, а в устойчиво занимание, което му носи удовлетворение и покой и вече дори не би си помислил да го загърби. Желанието му е да направи нещо, чрез което да живее и да напомни за себе си, дори след като умре. Калин споделя, че “Стопан” е “една неясна фигура, между света на мъртвите и живите, стар роднина, прочул се с някой подвиг или пазител на дома. А самият той си представя, че с този артистичен псевдоним не просто дава индивидуалност и име на бранда си, а сякаш съществува зад някаква непреодолима завеса и може да общува само с това, което създава.
Ти как се представяш на хората и как определяш това, с което се занимаваш – изкуство, занаят, майсторство или бизнес?
Това, което обикновено ме смущава е, че ми се налага да съм всичко наведнъж. Докато шия книгата и я подвързвам, разсъждавам само технически, за да изработя изделие, което си върши работата. Един вид тук съм само занаятчия. След като книгата е готова и искам да я украся, се налага да действам с художество, защото тук вече няма функция. Появява се малко или много почеркът ми на творец.
Когато всичко е готово обаче какво остава? Превръщам се в търговеца на стоката си и мисля за стойността й, клиентите си, видимостта на работата ми и т.н. Относно майсторството, пак имам чудения, кога всъщност заслужаваш да се наречеш така. Когато го пише на документа, когато хората ти викат така или зависи само от самочувствието ти?
Та, аз съм майстор книговезец, който се стреми да си заслужи името.
Колко време отне да станеш официално занаятчия и какви са най-предизвикателните моменти в този процес в България?
Когато предприех тази стъпка, затрудненията бяха, че нямам документ, че не съм учил подобно нещо, не съм чиракувал, не съм и работил това. Отне около година да се сформира комисия, която да ме изпита, тъй като просто нямаше майстори в тази сфера, които да дойдат. Всеки път обаче се радвам да изкажа благодарност на хората от Регионалната Занаятчийска Камара в София, които се постараха да стана официално майстор.
Подобни занаяти за съжаление са почти на изчезване особено в България. Ти самият си самоук и си правил всичко на принципа проба-грешка. Мислил ли си по някакъв начин да предадеш знанията си?
За мен би било огромна чест да предам наученото. Мисля си обаче, че засега ще е най-полезно за всички, ако мине още малко време. Бих искал да попътувам и да погостувам при други майстори, както и да намеря малко повече себе си, преди да взема да обучавам чирак. Струва ми се като огромна отговорност и не следва да се подхожда лекомислено.
Мечтая си за възродена българска книговезка школа някой ден, с някакъв наш си стил и маниер. Работилници в центъра, вражди между майстори, състезания, изложби и т.н. Ще работя по въпроса, в това не се съмнявам.
Какви материали използваш и откъде се сдобиваш с тях?
Материалите са голяма моя болка, тъй като в България не се намират нещата, които ми трябват. Научих се да не пестя и работя с все специализирани производители. Наскоро започнах да се снабдявам и с фини кожи от едни от водещите производители на кожи за книговезане в Англия. Имах и приключения с внасянето на кожа от кенгуру от Австралия за тази колекция. Бях заплашен на митницата, че съм за арестуване заради нея. Дори имаше намеци, че сам съм го одрал… Но и това се преживява.
Кожите, конците, инструментите за украса и ножовете са ми от Англия, някои по-тежки инструменти и преси са от Холандия и Германия. Хартията е френска, заточващите камъни от Япония, златото е италианско. Не мисля, че ползвам нещо, което е българско производство и не е защото не искам. Та затова и не мога да се кача на каруцата на българската традиционна носталгия и да прокламирам, че продължавам някаква загубена традиция. Тя е прекъсната преди прекалено много време.
Кой вижда първо новите тефтери и книги и към кого се обръщаш най-често за конструктивна критика?
Откакто баща ми се включи в работата със сребърните си изработки, с него успявам най-задълбочено да общувам по темата. Той започна да оборудва работилницата си някъде април, миналата година и оттогава доста сме напреднали. Изградихме една особена работна връзка, от която не спирам да се изненадвам. Разбираме се с една-две думи, оправдаваме всичките си очаквания един от друг и най-вече изискваме напредък.
Разбира се и другарката ми в живота, винаги е наоколо да изкаже впечатление. Радвам се, че тя има доста невинен поглед върху нещата. Малките недостатъци в изработките са ми голямо бреме, но тя често доста ме успокоява като не ги забелязва.
Кога работиш най-добре, дисциплиниран или хаотичен си в работата?
Работя най-добре, когато правя това, което искам. Затова спрях да приемам поръчки в един момент. Струва ми се, че така правя услуга, както на себе си, така и на останалите, тъй като така наистина давам най-доброто, на което съм способен.
По-скоро съм дисциплиниран, работя много бавно и внимателно. Да си призная, имам чувството, че на моменти ми е като недостатък. Напоследък, всеки ден си мисля как искам да избягам малко от удобната завивка на симетрията и да съм по-изразителен в работата си. Да се почувствам по-свободен.
Твоят тефтер как изглежда? Или имаш много, в които да набелязваш и скицираш новите идеи?
Имам общо 9 тефтера, които съм правил за себе си. Последните съм си ги правил, както за да пиша в тях, така и за да изпробвам как се държат в експлоатация, да разбера какво съм направил добре и какво не.
Така например, при последния, който е вдъхновен от средновековни подвързии, които позволяват закачане на колан. Нося го със себе си постоянно, при дъжд и сняг. Проверявам къде се износва кожата, дали закопчалките се разхлабват и т.н.
Откъде дойде идеята за видеото към серията Whispers и как я развихте с Димитър и Деян? Разкажи ни за самата колекция и какво е по-специалното в нейната концепция, дизайн и изработка?
Започнахме да говорим за видео още преди около година, ей така между другото. Те поканиха и Алекс Вентова да създаде природните сцени, на които са положени тефтерите. Аз съвсем накратко описах какво бих искал да казва едно подобно видео, оттам нататък опитът им започна да говори и аз само слушах. Всичко, което родиха като визия, беше в абсолютен синхрон с това, което аз си представях. Безкрайно съм впечатлен и благодарен.
Природните кадри са заснети на Витоша. Беше особено време тогава, здрачаваше се и падна мъгла неочаквано. Заради нея обаче всичко изглежда все едно извадено от сън. За всички ни беше доста вдъхновяващо.
Колекцията Шепоти е много неща за мен. Първо, самият брой от 15 тефтера беше голямо предизвикателство. Започнах работа по тях юни месец и приключих октомври. Второ, главният тефтер “Венец” със сребърните си ъгълчета е първата ни обща работа с баща ми. Трето, този проект е една смела стъпка напред, тъй като половин година преди това бях зает изцяло с поръчки. Бях уморен от желанията и вкусовете на другите и бях жаден да направя нещо само мое.
Да декорирам с думи, освен с форми беше идея, която срещаше съпротива у другите, когато разказвах в началото. Вдъхновявах се от инкрустирани оръжия и предмети от миналото, всяко със своите послания към собствениците си и поколенията напред. Представях си връзката им и как аз искам да имам такава връзка, било то с чашите или столовете си. Представях си един по-богат живот, в който не искам да изхвърля всичко около себе си. С едно и също послание, един път в злато, друг път просто напечатано върху кожата, исках да придам различен тон на думите и да призная, че един ден искаме да се отдадем на подвиг и победа в света, но друг ден се оттегляме в самота и размисъл, че животът и смъртта в есенцията си са фундаментално лични и несподелими.
