Завършва специалност “Стенопис” в Националната Художествена Академия, след това специализира в Глиндор, Уелс и в Университета за изящни изкуства в Дрезден. Той е и сред номинираните артисти на БАЗА 2018.
Срещаме се с него точно преди откриването на втората му самостоятелната изложба “Присъстващо отсъствие” на 18 септември от 18:00ч. в Институтът за Съвременно Изкуство – София, за да ни разкаже малко за себе си и артистичните му изследвания.
Представи се с три думи?
Не бих се осмелил да отговоря сериозно на този въпрос.
Коя е любимата ти техника?
Имам афинитет към рисуването, ситопечата и фотографията това са техники, които се доближават най-много до работата ми със спомените и паметта. Те ми дават голям диапазон от възможности, но по принцип не се ограничавам в конкретна техника. Особено важна за мен е идеята за даден проект, най-често тя диктува с каква медия да бъде изпълнен. “Присъстващо отсъствие” например е видеоинсталация, защото никой от ползваните от мен подходи до този момент не можеше да предаде по акуратен начин идеята.
Каква е ролята на времето и паметта в работата ти?
Много от реализираните ми проекти работят с концепцията за време и по-конкретно с това как се “архивира” времето, но не в институционалния смисъл на думата архивиране. Интересува ме, чисто човешкия и личен начин на запазване на преживяната информация и как тя може да бъде представена и разчетена. Какво е загубено и губи ли се нещо в този пренос въобще.
Често обект на работата ти са намерените обекти, документи, фотография. Коя е любимата ти част от процеса, откриването на обектите или преобразуването им в изкуство?
Моят процес се състои от три части:
Първата е намиране на конкретен обект, който аз наричам “артефакт”. Това включва редовно ходене по битаци, прибиране на различни интересни предмети оставени до или в контейнерите (преди да стигнат до битака) и в най-редки случаи работа с антиквари. Като цяло предпочитам да намирам нещата си на битака, в началото много се колебаех какво да купя, но от известно време избирам бързо, купувам много неща и сортирам на по-късен етап. Любимата ми част от процеса е, когато видя готовата работа, в мига, в който намеря артефакта. Това за съжаление не се случва често. Важно за мен в този тип търсене е анонимността на намереното, защото това ми дава дистанция и прави проектите много по-чисти. Замислял съм се, че ако познавах хората, които създават спомените, никога не бих си позволил да работя така с тях.
Втората част от процеса се състои в сортирането и осмислянето. Избирам си нещо, което съм си донесъл в къщи и го “слагам” в главата си, мисля за него, често докато върша ежедневните си задачи. Именно затова много харесвам работата на Младен Стилинович (Mladen Stilinović) – “Artist at work” от 1977, която показва “работещият” художник лежащ в леглото си. Обикновено идеята идва в неочаквани моменти и винаги е вълнуващо, но понякога отнема много време.
Третата част е физическото изпълнение, то се съсредоточи в материализиране на идеята на работата. Процеса може да бъде много артистичен, с много проби и експерименти или изцяло предварително планиран, понякога дори скучен.
Разкажи ни за новият си проект Присъстващо отсъствие.
Проекта е базиран на място, а не на предмет, това го прави изключително различен от всичко, което съм правил до сега, може би и затова отне четири години за да бъде концептуализиран и 9 месеца да се реализира. Действието се развива на изоставено гробище, в което семейство язовци изкопават своят нов дом, използвайки естествените кухини създадени от гробовете като полуготови подземни камери. В този процес на нанасяне животинките “изгонват предишните наематели”. Инсталацията се състои от двуканално видео, което предлага две различни гледни точки към случващото се там в продължение на 6 месеца. Дневното видео показва мястото такова, каквото го виждаме със собствените си очи, красив меланхоличен природен пейзаж, в който се усеща единствено движението на вятъра и изобилието от насекоми. Нощният поглед, уловен от фотокапан, който снима с помощта на инфрачервена светлина и сензор за движение, разкрива съвсем друга картина. При отсъствието на човека (буквално и преносно) язовците са заети със собственото си “ежедневие”. Отглеждат своите малки, почистват гробовете от старите наематели и като цяло утилизират напълно това вече никому ненужно пространство.
В проекта, като епиграф е включена и поемата “Лишеи” от Рьоне Шар[1].
[1]Превод от френски от Златозар Петров
Кой е любимият ти твой проект?
Един от най-сполучливите ми до момента проекти, според мен самия, е “В любовта не съществуват равнобедрени триъгълници”. Той беше показан това лято в изложбата на номинираните за наградата БАЗА. В него, мисля си, успях да намеря баланса между артефакт, идея и физическо изпълнение. Харесва ми, че е необходима изследователската любопитност на зрителите, за да придобие смисъл произведението. По този начин вписванията в дневника на Орхидея не остават единствено за мен, а са споделени с хората, които разгръщат страниците и в същото време могат да видят в един поглед всичко, което се е случило в рамките на тази описана година.
Кои са съвременните артисти, които следиш?
Много са…наскоро открих Сара Сзе ( Sarah Sze), харесвам работите на Луис Вайнбергер (Lois Weinberger), Оскар Муньоз (Oscar Munoz). На българската сцена се опитвам да следя всички.
