По-лесно отвсякога е да се убеждаваме в това колко мързеливи, зависими от технологиите и нехаещи за околната среда са хората днес. Едностранно черногледият поглед върху проблема е наивен и често ни завлича към деструктивен негативизъм. Затова ще ви представим един обратен пример.
Той преподава уроци по английски език, съосновател е на „Кинематограф”, българската платформа за късометражно кино, разхожда групи чужденци на колело, пеша и трабант из софийските тайни яки местенца и Витоша и има обикновена офисна работа 8 дни в месеца.
Пич.
Много неща ни привличат вниманието към Ивайло Дончев, но едно от тях е достатъчно, за да ви разкажем за него. Той пътува доста, но по-важното: по неконвенционален начин. Като че се слива с мястото, хората, културата. Връща се пълен с истории и снимки, а по всеки уловен кадър усещаш, че е бил на места, които трудно би открил. Защо ли?
Заради специфичния му подход към пътуването. При избора си на дестинации той залага много повече на географската карта. Логиката е проста: ако има насоки в Гугъл за дадено място, значи то вече е утъпкано от туристи. Ивайло се опитва да улови истинските истории, които одухотворяват едно място.
Този безкраен път, по който Ивайло е поел, го довежда и до още една дейност – вече от почти година, той събира редовно хора в Клуба на пътешественика и им прожектира късометражно кино. Събитията са част от програмата на Кинематограф и целта е да бъдат възможност в центъра на София да се пренесем в невероятни кътчета по Земята. Всеки месец избира различна пътешественическа тема и селектира филми за пътувания, приключения и разкази, свързани с нея.
Имайте предвид, че следващото събитие е на 15 ноември от 19 ч. в Клуба на пътешественика.
В кои държави си бил досега?
Не са кой знае колко много, 35 по-точно, но за да не сме разточителни ще се наложи да не ги изброявам поименно. Затова – по региони: всички на Балканите, всички централноевропейски, повечето в Западна Европа, и, вън от това – Грузия, Армения, Израел, ОАЕ, Оман, Исландия и Мароко.
Кое те накара да започнеш да пътуваш?
Един балкански див петел с мустак и повече лудост от мен; или поне – различна от моята: баща ми. Още като малък обикаляхме гори и чукари. После за пръв път прекосих границата на Родината с него. От него съм прихванал и основния принцип, около който се въртят повечето ми пътувания – минимум време и средства, максимум места и впечатления, без да се държи сметка за разхода на енергия и комфорт.
Поставяш ли си конкретни цели на пътуването?
Да. Преди да замина съставям план. Обикновено съдържа няколко места, които задължително искам да посетя и други такива, които, в зависимост от обстоятелствата се явяват бонус или трябва да пожертвам. Правил съм и супер разчетени планове, но стигнах до извода, че предпочитам да съм по-гъвкав. Ако държа да съм постоянно зависим от график – екскурзии с автобус – бол.
Ако при твоите пътувания има висока степен на случайни обстоятелства, има ли здравословна граница между планирането и произволната случайност?
Има, но не мога да твърдя, че съм я напипал. По правило – колкото по-добре подготвен си, толкова по-малко застрашаващ за теб е произволът. Ако имаш достатъчно физическа и психическа подготовка, екипировка и познание за средата, в която си – в нормалния случай не я прекрачваш. За добро или зло – колкото повече я доближаваш, толкова по-интересни стават историите, с които се връщаш. От друга страна – ако искаш много истории – по-добре да не отиваш отвъд, за да не си останеш там. Общо-взето – всичко опира до изследване лимита на собствените способности, а оттам – до намиране на баланса между тях и онова, което средата ти предлага.
Разкажи интересна история.
Преди няколко години пътувах с приятели из Балканите. Поради моя грешка и други независещи от нас обстоятелства, се озовахме в Дуръс, Албания, посред нощ, без резервация за хотел и ясна идея къде ще спим. Започнахме да заговаряме случайни хора на улицата. Двама младежи ни казаха да ги следваме, качиха се в колата си, която, след като излезе и влезе в града наново, спря в тъмна, задънена улица край морето.
Наоколо не изглеждаше като да има хотел. Цялата ситуация изглеждаше доста съмнителна, особено за по-предразсъдъчните сред нас. Тогава поканиха мен и една от девойките да се качим в асансьор на една от съседните сгради – заедно с двама или трима местни мъже. За нея не знам – аз се опитвах да съм спокоен, но когато единият от мъжете извади ключе, което ръгна в таблото на асансьора, за да се изкачим на нефигуриращ на него скрит етаж – дори аз, който до тоя момент най-много се опитвах да убеждавам останалите в това, че албанците са нормални хора като нас – започнах да се виждам разфасован за органи.
В крайна сметка – притесненията ни бяха напразни: с качването на въпросния скрит етаж видяхме, че там кипеше дейност по посрещането ни – разнасяха се хавлии, шампоани, сапуни. Показаха ни стаите, след което собственикът повика дъщерите си. Те говореха английски и ни заведоха до недалеч намираща се бърза закуска, която тъкмо затваряше. Удължиха работното време заради нас. Момичетата превеждаха, изкарахме си супер.
Може би мнозина от нас тогава научиха, че човек се страхува от онова, което не разбира.
Бил ли си в рискови за живота ти ситуации? Споделяш ли тези истории на майка си после и как вдъхваш спокойствие у близките си?
Преди две години катерих самостоятелно вр. Тубкал в Мароко през нощта. Всичко щеше да е наред, ако над 3800 м не се бе появила снежна буря и вятър със скорост от над 100 км/ч. Дори това нямаше да е проблем, ако не бях по маратонки и с едно тънко яке, което, както и почти всичко останало по мен – замръзна и стана на кора. Трябваше да тичам надолу по покритите с лед камъни с подметки без почти никакво сцепление, за да сляза под облаците възможно най-бързо. Оправих се, защото знаех какво да правя и не си позволих да се паникьосам.
Това далеч не бе така в Проклетия обаче – планината, простираща се между Албания, Черна гора и Косово. По-рано същата година исках да я прекося с колелото. Още беше зима и се оказа, че вместо асфалт ме чака газене на сняг: над десет часа, с 25 килограма багаж, недоспал, с мокри крака, без обхват на телефона и без цивилизация в радиус километри. Наоколо имаше следи от вълци и мечки, но най-потискаща от всичко бе тишината: чувах единствено стъпките, дъха и ритъма на сърцето си. Отказах се малко преди да рухна физически и се върнах обратно.
Трудната част всъщност бе да преглътна егото си. И до днес това е единственият случай, в който загубих присъствие на духа и се изплаших за живота си. Безценен урок.
Историите ги споделям, но може би не веднага, не с всички детайли и най-важното – под формата на шеги.
Колко са важни парите в джоба ти, когато си насред непознато място?
По правило се стремя към минимализиране на ролята им, като за целта най-често правя компромиси с това къде ще спя, кога, колко и какво ще ям и т.н. Разбира се, това не винаги е възможно предвид формата на пътуването – понякога се налага да се съобразявам с други хора, които не са навити да изминават колосални разстояния без почивки за обяд, кафе, тоалетна и т.н. или да спят на къра. Но ако трябва да генерализирам: най-важни са парите за билета за отиване и връщане. Останалото, при липса на форсмажорни обстоятелства, подлежи на нагаждане.
Нека поговорим малко за събитието в Клуба на пътешественика. Как гледането на филми за пътувания може да бъде задоволително преживяване, сравнимо със самото пътуване?
Може би тук е редно да отворя една скоба: не всички филми са за пътувания, дори може би не повечето. Но точно чрез тях зрителите пътуват: те се запознават с неповторими човешки истории, идващи от къде ли не. Със спортисти, обикновени хора, творци. Виждат ги в планини, пустини, по скали, в морето, в леда, по върхове, в джунгли, навсякъде.
Вижда се, че хората все повече пътуват и разказват. Защо толкова много обичаме да слушаме истории?
Историята, дали ще е под формата на слово, или на филм, отваря пред очите ни отделен свят. Колкото по-еднообразно става ежедневието ни, толкова по-често ще имаме нужда да прибягваме до нея. Може би това е и една от причините за превръщането на туризма в стока за консумиране – досущ като бълваните от развлекателната индустрия филми, и той става средство за бягство от скуката. Ние, от „Кинематограф”, се опитваме да направим нещо повече: не да просто да отвлечем хората от сивата действителност и после да ги пуснем обратно в нея – това, което обикновено се случва когато отидем на кино – а да ги накараме да заживеят промяната. Да превърнат живота си в разказ, който си заслужава да бъде чут.
