Срещам се с Ян Форман не където и да е, а пред Националната художествена галерия, където по-рано е оставил характерната си следа – кръпка от цветни блокчета LEGO в една от пукнатините на сградата. Споделя, че предпочита да ги нарича пластмасови строителни тухли, вместо LEGO, защото за него предназначението им е далеч по-важно от името. Ян е гост на DOMA Art Festival и е немски артист, участващ в тазгодишното издание с проекта си Dispatchwork.
Продължаваме разговора си в лятна градина в близост до галерията, където той ми разказва за топлото посрещане, което е получил и как София е поразително красива по това време на годината. Няма как да не се съглася, докато той ми разказва за всички места, които вече е посетил, за хората, които е срещнал и всичко, което му е направило впечатление. Пречупена през неговите думи София започва да ми се струва някак нова, по-хубава.
Питам го как е започнало всичко и той ми разказва, че винаги е усещал, че ще се занимава с изкуство под една или друга форма. Бил раздвоен между него и биологията, но когато посетил арт фестивал в Париж като дете, вече знаел кой е неговият път. Защо не е избрал биологията? Отговаря, че вижда науките като нещо, което може да се пресъздаде в изкуството, но не и обратното. В Германия изкуството е изключително свободно и чрез него можеш да говориш за какво ли не – биология, астрология, литература. Да бъде артист за него е възможност да обедини всичките си интереси, които се оказват страшно много.
Споделя, че не винаги се е радвал на успехи – опитал е да кандидатства рисуване в немски университети два пъти, но и двата пъти не е приет. Третия път опитва със скулптура. “Казах си, че ако не ме приемат и този път, просто ще строя лодки.” Този път обаче късметът е на негова страна и го приемат, а лодките остават на заден план. Казва, че в Берлин скулптурата означава пълна свобода. Навсякъде другаде хората я асоциират с метал, дърво и камък, но не и в Берлин. Там можеш да използваш всичко, което поискаш – маси, пепелници, тениски.
Разказва как в училище е бягал от час, за да рисува и да прави скулптури от дърво с приятелите си. Рисувал е ужасно много, но признава, че за него рисуването е някак нелепо, защото е невъзможно да уловиш една идея на платно, когато всичко останало е много по-близо до нас – “За мен самият предмет е много по-интересен от неговото изображение”. Вдъхновение по това време търси в класическите художници, но признава, че няма идоли и никога не преминава границата между вдъхновение към изкуството и възхищение към човека, който го е създал.
Усмихва се искрено, когато ми разказва как хора от различни части на света му изпращат снимки на сгради, реконструирани с пластмасови строителни тухлички. Те взимат неговата идея и я развиват, отнасят я в своя дом и така проектът се превръща в нещо голямо, нещо смислено, което свързва хората.
Връщаме се няколко години назад до началната точка на Dispatchwork, а именно Южна Италия, 2007 година. Там Ян вижда постройка от различни видове тухли и решава да създаде свой вариант, но много по-цветен и с препратка към любимите му графити. Използва тухли играчки, тъй като според него те създават особено настроение и връщат хората назад към собственото им детство. Може би затова за него най-запомнящите се реакции към проекта са тези на децата, с които заедно реконструират рушащи се сгради.
В София, освен Националната художествена галерия, избира да “закърпи” още няколко места, сред които къщата на кмета и сграда на Иван Вазов и Шишман. Отива и до още едно място – Факултета. Преди да го попитам защо точно там, ми разказва история за времето, когато е бил в Ню Йорк. Там реконструира сгради единствено в богатите части на града, но в момента, в който си тръгва получава мейл от жена, живееща в Бронкс. В него тя споделя, че тя и децата й са очаквали с нетърпение неговото идване и че не е честно, че само богатите хора, живеещи в Манхатън са получили възможност да участват в проекта. От тогава насам при всяко свое пътуване, той посещава и бедните квартали, където заедно с местните деца запълват дупките в сградите с цветни тухлички.
Освен да работи върху проекти, които никога не завършва, като машината, принтираща книги от сапунени мехури, Ян също така и преподава в университет в Берлин. За него това е уникална възможност да учи наравно със студентите си и да бъде част от общност, която постоянно твори и ражда нови идеи.
Преди да се разделим, Ян споделя, че няма търпение да види какво още ще му поднесе София и DOMA Art Festival и обещава пак да се върне, но този път с малко повече цветни тухлички.
