С новото издание на “Малкият принц” на Антоан дьо Сент-Екзюпери пробваш съвсем различна техника – първо правиш скулптури, които след това заснемаш и те стават илюстрации в книгата. Защо избра такъв подход?
Исках новите илюстрации качествено да се различават от оригиналните, нарисувани от самия Екзюпери. Твърди се, че това е книгата, превеждана на най-много езици след Библията. С нея са израснали редица поколения, спорейки дали това е приказна история за деца, или философия за възрастни. Исках новото издание да предложи различен поглед към добре познатото произведение. Бих искал моите неща да се тълкуват като съвременно виждане, различна интерпретация на добре познатите произведения, а не да се схващат като опит за подмяна, за редакция на оригиналните илюстрации. Немалко хора нарекоха едва ли не еретична идеята да се прави нещо подобно, но се радвам, че всъщност много повече ги харесаха. Другата причина да прибегна до този всъщност доста сложен метод на илюстриране е, че не бях правил нищо подобно, а аз обичам да поемам рискове в работата си – така е сигурно, че няма да ми омръзне.
Приказките на Шехерезада, които познаваме от детството ни, всъщност са цензурирани. Сега те имат ново издание. Автор е ливанската писателка Ханан Ал-Шейх, която за разлика от познатите, но силно орязани и изменени популярни версии на историите – в адаптацията си се придържа към арабските оригинали. Така 19-е класически приказки са по-близо до “Декамерон” на Бокачо, отколкото до “Аладин” на “Дисни”. Какъв беше подходът ти при илюстрациите на новото издание на приказките от “Хиляда и една нощ”?
В това издание на “Хиляда и една нощ” исках да уловя обаянието на тези вечни истории, разказвани в Древна Персия още преди да съществува Ислямът, записани след време от арабите и преведени доста по-късно в Европа. Приказките в този сборник разказват вечните истории за любовта и страстта, които сякаш са в основата на всяко щастие и всяка беда, истории за предателството, което не би съществувало без приятелството, за алчността да имаш и желанието да подчиняваш. Те са наситени с еротика, която никога не е пошла, с насилие, което никога не прилича на евтин хорър и срещу което винаги има някакъв лек, понякога не без помощта на някой джин или добър дух.
Самата структура на книгата е много интересна като замисъл, Шахразад (арабското име на разказвачката, която хитро отлага своята екзекуция) води читателя, като му разказва история в историята в историята. Вероятно поради тази причина не исках да завършвам тази книга и доста дълго я оглеждах от всички страни, за да бъда сигурен, че съм уловил онзи тайнствен дух на Изтока, който гради философията за света около тези вечни истории и поуките, скрити в тях. Има и едно арабско поверие, че във всеки дом трябва да има книгата “Хиляда и една нощ”, но никой не бива да я дочита докрай, защото ще ослепее!
Защо всички илюстрации са в пруско синьо?
Избрах чисто графичен подход при илюстрирането на историите. Исках да превърна тази книга в своеобразно бижу, взето от съкровищницата на средновековната арабска култура. Илюстрациите са допълнени и от калиграфско изписване на всяко заглавие, защото изкуството на красивото писане заедно с геометричната орнаментика съставят облика на тази култура. Дълбокото синьо оцвети арабските нощи и не само че го използвах за илюстрациите, но реших и текстът да е в синьо, за да придаде повече “арабски” привкус.
Участваш и в платформата за плакатно изкуство plakatkombinat.com. Кога плакатът става изкуство, което е подходящо за стената в дома или офиса?
Плакатът е винаги подходящо произведение за кой да е дом или друг интериор, където може да се общува с него. Защото плакатът е изкуство, което комуникира с хората, той не е произведение в рамка, задоволяващо се с това да бъде украсна част от интериор. Плакатът съществува, за да ни каже нещо, за да ни предаде послание, да ни продаде нещо, ако щете. Това е изкуство, което може да си позволи всичко – от това да е изискано и красиво до това да бъде агресивно и понякога невъзпитано. Да те омае с красотата си или да ти завре среден пръст в лицето. Сравнително младо е и за времето откогато съществува извървява дългия път от улицата до галерията и най-накрая – домовете на хората. Радвам се, че платформи като plakatkombinat.com водят нелеката борба да го популяризират и все повече хора да открият обаянието му.
Автор си на над 1000 корици на книги. Кое е най-важното за една наистина добра корица на книга?
Да е запомняща се. Добрата корица е като добрият плакат или кой да е пример за графичен дизайн. Хваща те за гърлото, бърка ти в пазвата или в джоба. Важното е да улавя онзи дух на текста, който живее някъде между редовете. Хубаво е да предава, макар и лаконично, идеята на авторовото произведение, още по-хубаво е да я надгражда. Мисля, че е много важно и самата корица да има идея, която може да се разкаже. Защото книгите са нещо, за което хората говорят, добрите текстове живеят, благодарение на хората, които са ги прочели, точно както във финала на “451 градуса по Фаренхайт”. Добрата корица трябва да е интелигентен синтез на произведението, на текста и в крайна сметка – да доставя естетическо удоволствие, докато я държим в ръце или я виждаме в библиотеката. Мисля, че книгата в този й вид никога няма да умре до голяма степен заради начина, по който изглежда.
С кои корици би се похвалил?
Тъй като са наистина много, ще спомена няколко, които съм правил напоследък, в обратен на хронологията ред. “Смъртта е занимание самотно” – защото Рей Бредбъри е един от авторите, възпитали читателя в мен (а можеше да бъда толкова по-ведър и читател, и човек), “Баба праща поздрави и се извинява” – защото това е корица, която исках да адресирам до различни възрастови групи, тъй като романът може да бъде четен от всички. “Белканто” – топъл роман за силата на изкуството, която е възможен отговор срещу злото в света, “Моята прекрасна книжарничка” – защото тази корица просто се получи и много хора искаха да я държат в ръце, “Апарат” на Васил Георгиев, защото пресъздава идеята за самоубийствения консумеризъм в романа му. Напоследък имах шанса да работя и върху един невероятен сборник, с, бих казал, люти разкази, наречен “Кървави разкази” и исках да предам крайната експресия на тези истории. Защо не и “Нарисувай ми овца” – това е корицата, на която пише Дамян Дамянов, и не, не е онзи, друг е! И така нататък, както се казва.
Правил си художественото оформление на книгите за Катя Паскалева и “Цветя от края на 80-те. БГ Рок”. Как се подхожда към такива икони на българската култура, когато оформяш художествено книги за тях?
За мен е чест да работя по теми, които са формирали българската култура и са създали еталони, които почитаме до днес. Подобна работа според мен е доста отговорна, защото често пъти това са и теми, по които не всеки ден се пише, говорим за книги, които изчерпват една тема за дълъг период от време (както в случая с безкомпромисната работа на журналиста Георги Тошев по книгата за Катя Паскалева). Авторите на такива издания носят и отговорност към “по-младото” поколение, което е добре да познава добрите примери в тези области и трябва да бъде запознато по един смислен и естетичен начин с тях.
