Да присъстваш на нечие участие, концерт или изпълнение като цяло е като да му дойдеш на гости. Цялата организация, вайкане и бързане подозрително много ми напомнят на подготовката преди посещението на важни гости. Дългоочаквани, по-скоро. Но в този случай не знак кой кого очакваше повече. Събитието се състоя в небезизвестната O2 Academy Brixton. Противно на очакванията ми, Брикстън не беше нито толкова плашещ, криминален или недостъпен. Дори напротив: за кратките близо 10 минути дистанция между спирката на метрото и самата зала, се нагледах на млади симпатични физиономии, поредица от какви ли не магазини, изключвайки редовните кебапи и магазини за халал. Атмосферата беше повече от приповдигната, френската реч – това не е случайно като се има предвид, че Woodkid всъщност е Yoann Lemoine и при все това – французин – ставаше се по-наситена, и от леко жужене, се превърна във фон.
И така, след поредния час (или два) чакане, най-сетне се добрахме до заветните места най-отпред в залата, и зачакахме. След няколко минути на сцената се появява, почти влачейки крака, неивестно лице. Поне за мен до този момент. Младият мъж е бос, с афро-прическа, стърчаща нагоре и носи вълнено палто на голо. Без тениска. По-късно, Benjamin Clementine, обясни, че си я е забравил. Както и обувките. Трик, разбира се, но доста успешен. Защото той за мен, както и за много други, сега представляваше просто гласът зад пианото. А той беше божествен. Дори ме хвана яд, че съм се заблуждавала в желанието си да видя Thomas Azier, който допреди няколко часа беше подгрявал концерта на Woodkid в Берлин. Не, той не ми трябваше. Бенджамин беше като стоварил се метеорит на главите на всички хора в тази зала – гласът му експлодираше в почти театрални етюди, а емоцията, с която разказваше историите си, беше заразяваща. Неочакван, но и безумно зареждащ старт на вечерта. Неговото участие приключва, а напрежението започва да ескалира.
И той се появява. Странно за очакванията, не бих могла да твърдя, противоречиво дори, или напротив, Woodkid се оказа един доста нисък великан. Казвам последното, защото в мига, в който си отвори устата, осъзнах, че талантът му на живо е в пъти по-осезаем. Завесата се вдига и зад него от мрака изплува не кой да е, ами самият оркестър на BBC. Цигулките започват да извезват мелодии, а публиката изведнъж попада в някакъв алтернативен, паралелен свят, в който всички бягаме от тъмните векове на съмнението, по пътя към личната победа. Натам бяга и момчето от Run Boy Run. То се отървава от затвора на белия мрамор и се впуска в приключение, в което всички ние помагаме, станаваме участници в неговата Одисея и свидетели на победоносното му завръщане обратно вкъщи. По пътя го опознаваме малко по малко. Оказва се, че живее в Бруклин, любимото му място на света, че не обича да пее на френски, защото по негови думи: “sounds like sh*t”.
Научаваме още, че дори е написал песен за майка си – Where I Live. Въобще, на фона на стотиците хиляди кибер мраморни шарки, през които преминаваме заедно, момчето… o, чакай, та това е самият Йоан, който магически вече е пораснал, но продължава своя поход. Та, успяваме дори да изкопчим нещо ново от него. В миг, той и неговите помощници се впускат в бясно препускане из залата и някакси става ясно, че това е нов проект. Песен, която ме пренесе със студеното си рейв звучене някъде в модерен Париж, където ехото от английската Хасиенда едва долита и се изгубва в европейските улички.
Той е безкрайно щастлив. Ентусиазмът му е почти лепкав. Можеш да го усетиш дори през невидимата преграда между сцената и бариерите, а щом официалната част от концерта свършва, Woodkid я разрушава, мятайки се бясно върху й и изпълнява още няколко реда от последната мелодия. Часовете са се изнизали, а с тях и вдъхновението полита. Като палките след края на последния тътен. Впрочем, късметът бе на моя страна и се сдобих с една от тях. Последвалата усмивка на лицето му е споходена от съобщение – това ще е последният му концерт в Лондон засега. Тълпата избухва в разочарование, а все така усмихващ се, Йоан подкрепя решението си с нови проекти. Поне засега.
Множеството се насочва към изходите, а еуфорията, вече месец не напуска вените ми. Песните, чути наново след това изживяване, добиха и картина, която не се забравя лесно. Истинската красота в случая обаче, се състои в огромния позитивизъм и благодарност, които бликаха от всеки един жегов жест или движение. Ударните барабани и любимите констасти служеха само за илюстрация на многопластовия талант на Woodkid, който в своята устременост увлича, а в създадения вихър усещаш, че ти летиш.
Новият клип на Woodkid към песента The Golden Age излиза скоро. Трейлърът можеш да видиш горе. Европейското му турне продължава през февруари 2014. Ето някои от датите:
7 февруари – Париж, Франция
20 февруари – Брюксел, Белгия
22 февруари – Женева, Швейцария
6 март – Хамбург, Германия
11 март – Мюнхен, Германия
