С анонсирането на поредния проект на “бабата на изкуството на пърформънса” Марина Абрамович – “512 часа”, опашките от посетители пред небезизвестната Serpentine Gallery в Лондонския Hyde Park се превърнаха в рутина.
Това е колективна изложба, в която простотата и кухата празнота изпълват трите обособени пространства на галерията. Там Абрамович шест дни седмично от 11 юни до 25 август, от 10 до 18 ч., предлагаше нагледно своя метод, присъединявайки се към публиката. Ненапразно концептуланата идея на проекта е залегнала и в подбора на облекла за асистентите — COS създават лимитирана серия ризи и обувки, които могат да бъдат закупени в Галерията, наред със специалния аромат Serpentine by Comme des Garçons.
На влизане посетителите на изложбата трябваше да се освободят от багажа — материален и психологически и да “спрат”. Чанти, якета, мобилни телефони, часовници и камери — всичко това представлява своеобразната ни “пъпна връв” с обвивката на нашия живот, а това, с което оставаме влизайки, да бъде голата ни същност.
За мен лично, чакането на опашката беше също толкова вълнуващо, колкото и самият процес на влизане. Ритуал, предшестващ духа на колективната енергия, владеещ трите пространства на пърформанса. Още една крачка и вече съм в бялата стая, където заключвам вещите си. Забранено е да се говори, което в последствие се оказва моя вътрешна потребност.
Чистилището
И ето — аз вече съм вътре, а от Марина няма и помен. Вместо това, заварвам овално помещение със стъклен купол, а в центъра му има подиум във формата на кръст. По протежение на всяко рамо има наредени по три стола, на които стоят хора със слушалки. Аз се блъскам в “стена”. Вътрешното ми темпо се забавя, сякаш потискано от нещо невидимо. Хората не се гледат. Те просто седят. Последвам мъжа пред мен и се озовавам в празна бяла стая, където хората са подредени в невидими редици и с малки крачки напредват бавно един след друг. Аз се включвам и вътрешната ми съпротива расте. Искам да попитам защо, какво, къде. Затварям очи и потъвам в бялата тишина на стаята. Това е колективна медитация, едно голямо “нищо”, в което всеки намира своята пътека, която никога не се пресича с пътеките на околните, а представлява тяхно естествено продължение. Нарекох го “чистилището”. Целта му е да се отървеш от всичко съзнателно и физически да изразиш този процес чрез забавеното или почти липсващо темпо. Прекарах там близо час и в секундата, в която си го помислих, усетих необходимост да се присъединя към тълпата в овалната зала.
Адът — това са другите*
Ако до този момент всеки от участниците в пърформанса беше своеобразен обект на своето изследване, то в това помещение ние бяхме принудени взаимно да започнем да се изследваме. Хората на подиума се държаха за ръце, а аз седях срещу тях. Тишината беше оглушителна, а слушалките, които ми дадоха, разкриха нов аспект от изживяването. Установих наличието на пластовете в тишината и тяхната дълбочина. Хвърлих поглед на влизащите за първи път и разпознах себе си в първоначалното им объркване, в неразбиращия им поглед. Именно тази връзка между артиста и публиката повече от 40 години е обект на изследване на Марина Абрамович и нейните ученици. Целта й е да разкрие сетивната чувствителност и ментална съзнателност. Настоящата изложба разгръща пред очите физическото изражение на връзката между тялото и разума, между мисълта и жеста.
*Пиеса на Жан-Пол Сартр.
Разделяй и владей
След около час наблюдение, аз се насочих към третата зала. Помещението беше класна стая с чинове, върху всеки от които имаше изсипани купчинки смесени оризови семена и леща, лист и молив. След като отново ми подадоха слушалки ми беше обяснено, че трябва да разделя и преброя семената. И аз започнах. След латентната застоялост, в която бях принудена да блуждая в последните 2 часа, това упражнение ми се стори почти непосилно. Но аз започнах, изследвайки стратегиите на моите съседи. Празният лист беше платното, а семената – обекта на моето изкуство. Концентрацията беше единственият изход от ситуацията. На излизане от това упражнение аз почувствах нужда да споделя опита, макар и без думи. Присъединих се към хората на подиума в овалната зала. Там аз направих равносметка на всичко (или нищо), изживяно в последните близо 150 минути от моя живот.
В изолираната бучаща действителност на започващия концерт (в същия ден беше дългоочакваното завръщане на The Libertines, само на метри от Галерията), аз успях да погледна в огледалото на човека до себе си според “метода на Абрамович“. Той също успя да погледне в моето. Без думи всеки нарисува своята картина от цифри на онези маси, а сега всички заедно теглехме чертата. Тук нямаше нищо и имаше всичко. Тук всеки беше някой и никой. Тук всички бяхме “аз” и аз стана “ние”.
Източници: serpentinegalleries.org и theguardian.com
