Вгледай се внимателно в лицето на снимката по-горе – как изобщо е възможно това да е един от най-известните режисьори за последните близо 25 години? А то да беше само това. От тази снимка те гледа човекът, създал най-влиятелния филм на 90-те. Филмът, който промени изцяло правилата на играта и холивудската машина, точно преди 20 години, проправяйки път на независимото кино и режисьори с визия като Робърт Родригес, Дейвид Финчър, Спайк Джоунс и кой ли още не.
Филмът, естествено, е „Криминале”, а режисьорът – Куентин Тарантино, но ти така или иначе вече си го познал. Няма как да сбърка човек тази крива нърдовска физиономия.
Преди малко повече от двадесетина години обаче ние не знаехме името му, нито как иглежда. За сметка на това дебютният му филм се беше превърнал по неведоми пътища в култова класика. Тогава премиерите в кината се правеха от половин до цяла година след тези в САЩ, но пък за сметка на това всичко се появяваше предварително на пиратски видеокасети с ужасяващо качество и още по-ужасяващ превод.
Та, през 1993 година двата филма, които трябваше да си гледал, за да минаваш за готин, бяха „Белите хора не могат да скачат” и… „Кучета в резерв”, както беше преведен от анонимния видеотечен труженик „Глутница кучета”.
Каква ирония само. Куентин, който прекарва втората половина на 80-те като служител във видеотека, изведнъж предизвиква фурор сред невръстните хлапаци на изток от Рая, които гледат всичко, което се появи на пиратско копие в кварталния гараж.
Естествено, тогава изобщо не сме разбирали нищо от това, което гледаме, но за сметка на това сме долавяли най-важното. Това, че този странен филм за един обир, който дори не е показан, е куул („Много си студен”, беше превел някой една от най-важните реплики в „Истински романс”). И колкото и да беше „студен” „Глутница кучета” – следващият филм на Тарантино се оказа още по-„студен”! А „глутницата” беше прожектирана в родните киносалони някъде през лятото на 95-а.
Дотогава обаче вече всички знаеха и най-малките подробности от биографията на Тарантино:
— роден на 27 март 1963
— пише първия си сценарий на 14
— напуска гимназия, за да работи като разпоредител в кино
— записва се на уроци по актьорско майсторство
— през 1984 започва да работи във легендарната видеотека, където се запознава с бъдещия си сътрудник Роджър Ейвъри
— пише сценария на „Истински роман” през 1987 г., две години по-късно е готов с черновите на „Убийци по рождение” и „Глутница кучета”
— и т.н. и т.н.
Всичко това обаче научихме, след като през 1994 г. Клинт Истууд изненадващо обяви, че Златната палма от фестивала в Кан се присъжда на „Криминале”. В последвалата журналистическа истерия Тарантино обясняваше, че най-голямото му вдъхновение за филма са били разказите на Селинджър, които са като добре изплетена паяжина от различни истории с неочаквани връзки помежду си. От една страна те са напълно различни, но винаги със заложени тайни и явни връзки, които водят към други от произведенията на автора. За разлика от Селинджър обаче, Тарантино обича живота и още как. Историите, които се преплитат една в друга в „Криминале”, са колкото банални, толкова и гениални, защото всичките до една се обърнати наопаки.
Гангстер излиза със съпругата на шефа си, но знае, че не трябва да я докосва, защото това може да му струва живота. Боксьор, който е предупреден, че трябва да загуби мача, но все пак побеждава и единственото, което му остава, е да бяга накъдето му видят очите. Двама гангстери, изпратени да очистят дилъри, които им създават проблеми.
Всичко звучи ужасно банално и изтъркано, обаче Тарантино преработва всяка една от тези истории през собственото си извратено чувство за хумор и енциклопедични познания за киното и резултатът всъщност е феноменален.
Съпругата на шефа обърква хероина на „бодигарда си” с кокаин и взема свръхдоза. При това часове, след като двамата са спечелили състезание по танци в ретро-ресторант с имитатори на Елвис и Мерилин.
Боксьорът решава да се върне, за да вземе най-ценния предмет, който притежава – часовник, завещан от баща му и успява да се спаси, защото мутрата, изпратена да го очисти, е имала неблагоразумието да посети тоалетната.
Двамата гангстери от началото пък си говорят за масаж на краката, как наричат Биг Мака във Франция, а единият цитира книгата на пророк Езекил.
Самият Тарантино измисля срещата между Винсънт Вега (Джон Траволта) и Миа Уолъс (Ума Търман) още в края на 80-те с идеята да заснеме сцената и да започне да обикаля с нея арт-фестивалите, където да я прожектира и да намери средства за целия проект. „Казах си, че трябва да измисля начин да направя игрален филм. Хрумна ми идеята да напиша криминален разказ, да го превърна в късометражен филм, после да заснема още един и още един, и да ги обединя в нещо като антология на криминалния филм”, споделя по-късно режисьорът.
Е, Куентин, хрумнала ти е гениална идея, впоследствие реализирана брилянтно. „Криминале” завинаги ще стане в историята и като филма, който възроди кариерата на Джон Траволта; който показа, че Брус Уилис може да бъде и сериозен актьор, блестящ с аурата на идолите на Тарантино от 50-те; който превърна Сам Ел. Джаксън за една нощ в звезда; който върна позабравени парчета от 60-те и 70-те отново в плейлистите на радиостанциите и остави на бъдещите поколения един от най-култовите саундтраци на всички времена. Само това да беше наследството на „Криминале”, пак щеше да е достатъчно, но той е и още много, много неща, за които вече няма място да си говорим тук, защото ще гледам да приключвам. Набързо ще кажа обаче, че имаше един момент през втората половина на 90-те, когато на въпроса „Кой ти е любимия филм?” всички отговаряха с „Криминале”.
Докато пишех този текст разбрах, че днес ще има юбилейна прожекция на филма на фестивала в Кан, за която ще се събере голяма част от актьорския състав. Каква по-добра възможност да си го пуснете отново и да се потопите за незнайно кой път в тази класика, която не е загубила нищо от оригиналния си блясък. Няма да съжалявате. Дори и 20 години по-късно.
