[/wide]
“Посвещавам я на един единствен миг; на един кратък, но преломен момент; на точката на пречупване, след която никога вече не можем да бъдем себе си в разпадналия се пред очите ни свят. Преди попадането в тази точка светът е бил смислен и перспективен, обещавал е радост, бил е свят с бъдеще. След попадането в нея той се е разпокъсал и обезсмислил, станал е бивш свят, чиито останки обитаваме на доизживяване, без помен от радост и без надежда за такава.Онова “преди” и това “след” са до болка познати на зрелия индивид“, обяснява Явор Гърдев.
Силни думи от силен човек. Независимо дали си се сблъсквал с неговото творчество. Досега не бях попадала на толкова директна дефиниция на “зрелостта” и толкова поразяваща с логичността си.
Далеч с други мисли излязох от постановката “Хамлет” в Народния театър. Петък вечер след шибана работна седмица се оказа не много подходящо време за подобно театрално изпитание. Тичането в задръстванията с дамска чанта, лаптоп и токове, името “Явор Гърдев”, новите Arctic Monkeys в слушалките бяха вдигнали адреналина и понижили границата на големите ми очакванията до степен “Петък е – всичко ще е супер!”. Така че прескочих десетината тежки театрали, заели местата си сигурно още в 18:30 и се строполих в плюшената седалка с нагласата за техно вариант на Шекспировата трагедия.
Не мога да кажа защо, но в представите ми Явор Гърдев е режисьор на техно пиеси – така наричам неговите произведения в главата си. Сцената на “Хамлет” за пореден път беше на път да затвърди мнението ми – високи метални контрукции, подиум от метални решетки по протежение на седалките до дъното на залата. Something weird was about to happen.
И така на сцената изскочи взвод актьори като командоси, стягащи се за секретна мисия. Женската аудитория изпъна гръб и затаи дъх. Дългокос блондин с вид на трубадур (Хамлет, Леонид Йовчев) зарецитира Adele, докато Офелия (Весела Бабинова) с вид на сайбър пънк фея във fishnets и стегната коса не му отне микрофона и не запя като ангел. Всеки, който се е заслушвал в текста, знае колко е creepy и колко е в целта, имайки предвид отношенията между Хамлет и Офелия. А може и да сте го изживявали сами…
Няколко дни преди това бях гледалa Skyfall, който също започна толкова впечатляващо с Adele. И пак историята за героя, който губи света, такъв какъвто го е познавал и смисъла, покрай него. Стоях в салона, после в театъра, усещах как косъмчетата по врата ми настръхват и се чудех кога ще се спася от тези съвпадения/знаци, но това е друга тема…
Нататък всичко беше магическа сценография, дъжд, церемониални костюми, още по-церемониален Мариус Куркински и едно 13-годишно момче (Константин Станчев, син на Койна Русева) в ролята на Призрака, чието присъствие наистина напомня Призрак – стряскащо и завладяващо. Ако нямаш спомен от пиесата, горещо ти препоръчвам да си я припомниш предварително. Тук идва големият минус на спектакъла, а именно това, че текстът се декламира в оригинал. Режисьорът се е постарал да впечатли с визия и страхотен актьорски състав, но не е помислил, че оригиналният Шекспир ще подейства като камък, вързан на врата на публиката. Колкото и да те омайва гледката, толкова те скапват белият стих и безкрайните метафори. Шекспир е един от гениите на цивилизацията и “Хамлет” може да е най-великата му пиеса, но това е ерата на Facebook статусите, sms поезията и изказвания като: “I’m struggling to start reading a book because it doesn’t feel “live” enough compared to radio and Twitter.”
В живота обаче винаги ще има по-големи хапки, тудни за преглъщане. И режисьори като Явор Гърдев, Баз Лурман, Ал Пачино, Кенет Брана, които ще ти ги подават с удволствие. За да се връщаш и искаш още, след като развиеш вкус за тях.
Снимки: Народен театър
