Марина Драгомирова е млада продуктова дизайнерка, която работи между София и Лондон. На улица Червена Църква в Лондон тя дели едно студио заедно с партньора си Иън Хаулет (Iain Howlett). Преди две години тя се дипломира в Royal College of Art в Лондон, със столът Fuchila – вдъхновен от българските тъкачни традиции. Столът бе изложен миналата година на Sofia Design Week и ако сте били там, със сигурност сте го запомнили.
Тази година двамата с Иън участваха в седмицата на дизайна в Лондон, представяйки колекцията лампи Stellar. Поговорихме си с Марина за предметите от бита, нашата емоционална връзка с тях и за нещата от живота на един дизайнер в Лондон.
Ти си?
— 50% дизайнер, 50% артист.
Как се работи между София и Лондон?
— Последните две години участвахме с Иън в Sofia Design Week. В общи линии миналата година всеки втори месец си бях в България. Като ти писне от Лондон, най-лесно е да си се върнеш в къщи.
A Лондон е студен град. Има много имигранти, включително и аз, в интерес на истината няма англичани. Аз живея от 5 години в Лондон. Твърде e пренаселен по някакъв начин, не можеш да си чуеш мисълта. Ако успееш да излезеш от града и в един момент се върнеш, осъзнаваш, че ти през цялото време не можеш да останеш насаме със себе си.
Чайникът Tea Time пресъздава усещането ми за англичаните като хора. Това класическо тяхно желание, да пият чай по всяко време, е разбито от идеята, че по някакъв начин то не е толкова традиционно. От друга страна англичаните са хора, които са одобрили гей връзките и т.н. В смисъл – те са колкото ретроградни толкова и напредничави. Контрастите по принцип ме вдъхновяват. Контрастът между един град и друг град, между един начин на живот и друг. Точно контрастът между ново и старо, между викторианската сграда и новата изчистена италианска кухня вътре.
Къде твориш?
— Работното ми място се намира на една улица, по дължината на която са разположени от двете страни работилници от деветнайсети век. Ние, аз и Иън, сме на втория етаж. Едната част от покривното пространство на офиса ни е стъклена. Виждам един блок за социално подпомагане и едно малко, ама много малко, зелено паркченце.
В една голяма част от деня слушаме радио в студиото. Ако започнеш да слушаш своята си музика, това до голяма степен ще повлияе на твоето настроение. Например напоследък слушаме музиката на Иън и това е хип-хоп. Аз не съм голям фен. Слушам много класики от 80те, аз съм много… как се казваше… олд фешън. Рок по принцип слушам, джаз – понякога, ама зависи от настроението. Мразя хип-хоп, явно по природа съм малко по-експанзивна, и ако някой през цялото време ми обяснява нещо лошо на главата, и то със забързан, задъхан тон, определено напряга ситуацията.
На работното ми място има интернет достатъчно да пратиш един e-mail. Аз обичам да има интернет, но ми е доста трудно да се съсредоточа в правилната посока. Изобщо далеч от компютъра ако мога.
По-лесно ли е да се работи в екип?
— Много зависи от човека, с когото работиш. Аз мисля, че не съм много лесен човек за работа. Особено ако аз съм човекът, който отговаря за нещата.
Въпросът е обаче в това, да успееш да накараш другите да се чувстват добре в течение на целия дизайнерски процес. В крайна сметка резултатът е важен, но и отношението между хората също е важно. Ако искаш да си шеф на някой, трябва да знаеш как да общуваш с този човек. Хората не трябва да бъдат стресирани.
Аз предпочитам да работя с някой. Спомням си даже как Иън ми обясняваше как обича да работи сам. Не е въпросът кой ще си сложи името накрая. Аз не познавам много хора, които са толкова самоуверени, че да минат през целия процес на създаване, изработване и позициониране на един обект в пространството, без да се съмняват по пътя.
Ти имаш опит в ателиетата на Александър Маккуин. Кое е най-ценното за теб от това преживяване?
— Модата винаги ми е била интересна, обаче винаги съм се опитвала да се държа далеч от нея. По-скоро ми е като някакво хоби. Модата, от гледна точка на екологията е голям проблем.
Стажът беше през втората година на колежа. В един момент установих, че хората, с които работя в колежа, са много по-интересни. Хората в Маккуин се фокусират почти изцяло върху визията, как нещата изглеждат и по-малко върху материалите, които са вложени. Там работата е много, но не по правилния начин. Целият им бизнес е изграден от хора, които им помагат. На тях не им се плаща финансово. Може би имат 5-6 души, на които се плаща. Останалите са стажанти. Бяхме около 30 стажанти. Работихме от 09:30 сутрин до полунощ всеки ден, много често и през уикенда.
Така че, едно нещо което научих от работата си за Маккуин е да не работиш за без пари, защото е много лесно да изгубиш самоуважението си. Много е важно да научиш неща, не е задължително да ти плащат много, но трябва да има някакъв баланс. Иначе те самите не те уважават ако ти не си там, те ще си намерят някой друг стажант. Не се и стараят да ти обяснят неща, да те научат на нещо. Даже е обратното, те те ограбват. Аз нищо не съм научила от тях. Аз бях в печатния департамент. Правихме десени за рокли. Аз съм учила графичен дизайн преди. Дадоха ми един файл, казаха ми да си отворя компютъра и да направя десени, които да се смесват с останалите. Нито ти казват, че е част от рокля, не знаеш дори за какво е.
От какво значение са (за теб и за потребителя) материалите, които използваш за създаването на своите проекти?
— В повечето случаи започвам един проект от материала, а не от крайната му функция. Огромно значение имат материалите. За мен голяма част от вдъхновението идва от тях. От това с какъв материал работиш или начина, по който го обработваш.
Според теб кои са нещата, които превръщат един продукт в предмет на добър дизайн?
— За мен винаги е било важно да имаш емоционална връзка с един продукт и естествено да ти върши работата, за която е създаден. В Китай имат проблем да произвеждат неща, които нямат смисъл. Днес, много продукти като мобилните телефони и компютрите, се създават за да ти служат за определено време. След две години нещо в тях се сменя, има вече по-нов модел и ти искаш да си го купиш. Обаче реално емоционалната връзка е слаба. На мен целта ми е да направя неща, които хората да задържат за по-дълго време.
Една счупена чаша на баба ми, която майка ми успя да счупи на точно две половини ме вдъхнови да направя серията Mixers. Тя реши да я залепи, а аз си мислих, че това би било загуба. Това беше възможност да промениш процеса по някакъв начин. Да накараш хората да се замислят за нещо друго освен за нормалните асоциации, когато видят една чаша. За мен това е проект-подарък. Много често хората го купуват, за да го подарят на някого. Това не ми е била целта на времето, когато го направих. Тогава просто ми хрумна и го създадох.
Мислиш ли за емоционалната връзка между потребителя и предмета, който създаваш?
— И да и не. Понякога нарочно избягвам да мисля за това, защото ти се опитваш да си представиш как даден човек ще се свържи емоционално с даден предмет, но реално ти самият се свързваш с предмета.
По принцип на мен идеята ми идва изведнъж, при мен е малко по-скоро свързване на някакви неща в главата, идеи, които се превръщат в концепция. С Fuchila беше по-различно. Беше дипломна работа и около мен имаше много хора, които трябваше да изкажат мнение. Затова процесът беше по-дълъг и болезнен. Аз винаги исках да свързват стола с българското тъкане.
Това беше емоционалното свързване, но точно заради това беше и по-трудно. Да създадеш съвременен обект с цветове и шарки от преди време е доста трудно. Те винаги носят със себе си духа на миналото. Отделно открих, че много други народи имат подобни цветове и шарки. Тогава осъзнах, че това, което създавам е предмет, който се възхищава на българските занаяти. Формата му си дойде от процеса на тъкане, нямаше на къде другаде да ходи, трябваше да е стол.
Това, което научих от чашите Mixers беше, че на мен много ми харесва да работя с нещо, което е вече създадено, има форма, т.е. дизайнът който аз ще създам вече има форма и тя идва от нещо друго, което е било създадено преди това. От мен зависи комбинирането на тези форми, изграждането на нов обем от нещо, което вече съществува. В началото винаги ме влечеше да създам лампа, която прилича на лампа, но защо би направил това? А защо не би направил лампа от нещо, което не е лампа?
Лампите сме ги правили с Иън и сме ги намирали по много благотворителни магазини. В Лондон този тип магазини са доста популярни. Хората си даряват непотребни неща (дрехи, чаши, чинии, и т.н.) за дадената кауза на магазина. Важно е да разбираш от различните стилови периоди. Особено в Лондон можеш да откриеш богато разнообразие от предмети от различни епохи. Можеш да се натъкнеш на разни стъклени обекти, които в един античен магазин са на много по-високи цени. В България също имаме няколко набелязани магазина, от които купуваме стари лампи и абажури, които повечето са от комунистическо време. Иън ги намира за изключително интересни, за мен те са просто нещо, което до вчера е седяло в коридора. Те не са го имали този период и затова на него му е толкова интересно. На мен пък например много ми харесват техни класически захарници и т.н., а сега вече всички тези обекти са си изгубили предназначението и никой не ги използва.
Този проект смесва чара на класическия кристал с модерни LED лампички и образува неочаквана хармония. ЛЕД технологията ни даде възможност да правим неща, които с нормални крушки не можеш. Отделно заемат много по-малко място и са по-екологични. Това беше причината да сменим името на проекта от Crystallites на Stellar. Stellar са около 11 лампи. Исках да направя история за всяка от тях, от какво стъкло е направена, какво им се е случило преди да станат лампи, но в крайна сметка би било абсолютна измислица.
Снимки от сайта на Марина Драгомирова, снимка #3 от Михаил Новаков.
