Италианското издателство Damiani поднася голяма изненада с есенната си премиера – албумът I Love на американския фотограф Артър Елгорт, в който са включени непубликувани досега кадри от професионалния и личния му живот.
79-годишният фотограф, който започва кариерата си като асистент на шведския фотограф Коста Питърсън, дебютира през 1971-а в британското издание на Vogue. Публикувал е в почти всички издание на Vogue, GQ, Rolling Stone и Teen Vogue. В портфолиото му са кампании за модни гиганти като Chanel, Valentino и Yves Saint Laurent, а през 2011-а печели награда на асоциацията на американските модни дизайнери за фотография.
Казват, че виждаме по-далече, когато сме стъпили на раменете на гиганти. Кои са те във вашия професионален живот, господин Елгорт?
Много са хората, които са ми повлияли в годините, но ще се изненадате, че една голяма част от тях, нямат нищо общо с фотографията. Първият е Джордж Баланчин. За мен е един истински гений, с когото имах огромния късмет и щастие да прекарам доста време. Много силно е повлиял на работата ми като фотограф, защото, както знаете, в една голяма част от фотографиите ми, има едно изследване на движението на фигурите. По някакъв начин именно той, без дори и да осъзнава, тласна в тази посока развитието ми като фотограф. И досега, за мен Баланчин си остава най-добрият хореограф и от него съм научил безценни съвети, именно свързани с движението на тялото, с невидимите на пръв поглед неусетни промени, които настъпват в кадъра именно заради това. Другият гений, който остави голям отпечатък в живота ми, е композиторът и диригент Ленард Бърнстейн. Знаете ли, интересно е, че с него се сближихме много, когато дойде в студиото ми, за да му направя снимки за паспорт. Изключителен композитор. Най-често, докато работя, а и докато почивам, го правя на фона на неговата музика. И, разбира се, трябва да добавя името на фотограф и това ще бъде Ървин Пен, който е моят идол.
Всичко, което правеше Ървин Пен беше толкова семпло – използваше дневната светлина по начин, по който аз само можех да си мечтая. Работеше само с Rolleiflex камера, за каквато тогава мечтаех и аз, и всичко, което заснемаше, беше съвършено. Винаги съм мечтал да бъда толкова добър, колкото е той.
Новата ви книга се казва I LOVE и е много рафинирана селекция на хората, нещата, спомените, идеите, вдъхновенията, които обичате в живота си – личния и професионалния. Беше ли трудно да се направи този избор и какъв беше водещият филтър в пресяването?
Ще си призная – не беше толкова трудно, защото всъщност водещата идея беше това да са фотографии, които не са показвани или публикувани никога досега. Което пък от своя страна значи, че съм вдигнал завесата по-високо и съм показал една голяма част от личния си архив, от фотографиите зад кадър, което го прави много ценно за мен. Приятели, членове на семейството ми, любими хора са включени в селекцията на това издание, което се появява в каталога на италианското издателство Damiani през средата на ноември, но още сега може да бъде предварително поръчано на онлайн магазина на издателството. За по-нетърпеливите е това!
Преди седмици артистичният свят се сбогува с германския фотограф Питър Линдберг. Появиха се много фотографии, на които позирате двамата заедно. Изглежда, че сте се вдъхновявали един от друг. Каква беше тайната на магията около кадрите на Линдберг?
Всъщност, истината е, че Питър и аз не бяхме много близки. Излизали сме на по бира няколко пъти, срещали сме се на партита, които и двамата ненавиждахме, но правилата в бизнеса и бранша ни задължаваха, от време на време. Снимахме за едни и същи списания, едни и същи момичета, но е истина, че фотографиите на Питър бяха разпознаваеми. Никога човек не може да сбърка един кадър на Питър с кадър на друг фотограф, а днес ми се струва много вероятно да се загубите кой кой е сред по-новото поколение фотографи, нали?! Питър беше фотограф на истината, на момента – той обожаваше да снима – навсякъде и всички. Това правя и аз.
В албума са включени кадри на две от стилистките, които се превърнаха в легенда, в модните издания – Поли Мелън и Грейс Кодингтън. В американското издание на списание Vogue има култови модни фотосесии, които и до днес служат за учебник на по-младите стилисти и фотографи. Каква е тайната на алхимията между стилиста и фотографа?
Както във всяка професия или работно поле много помага, ако се познавате, ако имате общ език. Много е важно фотографът и стилистът да се слушат един друг, да се разбират. Защото е истина, в модните фотосесии, е важно да се покажат дрехите, но истината е, че освен всичко друго и това, фотографът трябва да направи хубави снимки. И в това голяма роля има и стилистът.
Отделили сте няколко страници в албума на незабравимата Джиа Каранги, първият американски топмодел. Какво я правеше толкова необикновена?
Връщате ме толкова години назад във времето. Бяха други времена, модата, агенциите, списанията бяха различни. Но, Джия, Джия беше различна, тя се открояваше от метри. Помня как идваше с влака от Филаделфия, за да се види с мен и Мариян, моята асистентка. Тогава нямаше нито портфолио, нито опит, но аз веднага я ангажирах за снимки. Излъчването й казваше – „Аз съм звезда и ще грея силно!“. Беше и упорита, но определено имаше онова безценно нещо, което те прави звезда.
Една от най-любимите ми фотосесии, които сте заснели с Грейс Кодингтън, за американското издание на Vogue, е публикувана през 1993-а, и оттогава се препечатва и вдъхновява много хора. Едно китайско приключение, в което участва тогава все още набиращата скорост Линда Еванджелиста. Перфектни кадри, изумителен екип и силно въздействаш резултат. Какво прави една фотография незабравима – декорът, мястото, екипът, магията?
Всички тези неща, които изброихте плюс едно незаменимо – смелостта. Моделът трябва да е готов на всичко, за да се получи незабравимия кадър. Линда е всъщност много добър пример за това, защото тя трябваше да плува в една малка рибарска лодка насред голямата китайска река. Беше трудно, почти невъзможно. И когато Грейс й каза: „Линда, трябва да направим този кадър, но може би крие риск за теб. Искаш ли да го направиш наистина?!“. Отговорът на Линда, който се цитира и до днес, беше: „Ако ми гарантираш две страници, ще го направя!“ И наистина го направи, и да, това остана в историята на модната фотография и се цитира и до днес – както като случка, така и като вдъхновение за подобна фотосесия.
Живеем във времето на дигиталната фотография. Вие обаче сте сред фотографите, които използват стари фотоапарати. Защо?
Използвам и двете, но все по-често предпочитам старите камери. Дигиталната фотография е особено ценна днес, защото редакторите обикновено искат да видят резултата на мига. Докато за филма трябва време, но да ви призная, резултатът на филмова лента е истинската магия.
След десетилетия в модната фотография, за какво си мечтаете в последните години?
Всеки ден провокирам себе си, за да не изляза от форма. Напоследък, например ми харесва как обръщам посоката на снимане. Онзи ден прекарах няколко часа в операта „Метрополитън“ и докато снимах репетицията, в един момент се обърнах и заснех хората, седнали в залата – режисьор-постановчик, технически екип и първите зрители на затворената репетиция. И знаете ли, че от другата страна беше много интересно. И това много ме провокира да обмислям и експериментирам с посоката на снимане.
