Бях видял преди години един fix. Тогава нямах наименование за този тип велосипеди, ама ме прикова, докато минаваше край мен. Естествено нищо за него не ми беше ясно освен, че е на база на колело с мъжка рамка. Малко ровене в интернет показа, че да си откриеш велосипеда който търсиш е невъзможно. Излизат хиляди обяви, голяма част от тях неактивни. Звъниш на хора, които ти “дават заето”, когато попиташ за “колелото от обявата”, защото отдавна са забравили, че са го имали. Този увод обаче ще е част от друга история. И те така. В края на краищата попадам на един герой по обява, който продава стара MIFA (немско колело). В потвърждение на тезата си за хилядите фейк обяви ето я MIFA-та, която тогава открих. Страшна тъпотия нали? Обадих се. Любезен чичко ми обясни, че е била на баща му, дрън, дрън, дрън, и някакви неща повод за друг разказ. Но тази MIFA даде старта в ролята ми на възкресител на мъртви велосипеди. Година след историята с MIFA-та, Вера – приятелка близка, ми се оплаква от велосипеда си. Бил с тънки гуми и не можел да се кара из софийските улици.
Аз вече съм про. В колелата. :) И ѝ давам някакви мъдри напътствия. Разбира се не помня какви… сетих се. Че трябва да сложи по дебели гуми и да се поохарчи малко за това колело, “инвестирайки” във функционалността и външния му вид. Разказа ми как го купила от един чичо, колко пари ѝ струвало и как бюджет за редизайн и ъпгрейт не предвижда. Докато я слушах, някакви препратки взеха да ми се явяват в главата по посока моята MIFA. Не бяха изкристализирали, докато Вера не ме заведе при чичкото, за да видим дали няма нещо по-така. Е, светна ми. Същият герой дето ми беше продал колелото на “баща му”, беше продал и велото на Вера, но с някаква друга история и надбавена стойност. Ето го и самото колело в обява преди да се срещне с Вера. Пак страшната тъпотия с изтеклите обяви? Та освен всичко друго, между мен и Вера се яви още една “конекция”, че ако напиша връзка – сложно, имахме колела от едно и също място. Връщаме се на темата за бюджета по реконструкцията на велосипеда, който ни подсказа, как е по-добре да се продаде това колело и да се отиде в магазина за ново с широки гуми и “круйзер дизайн”, като например това.
Речено-сторено, пускаме колелото да се продава, разбираме, че новото е с неподходяща стойност, за да излезем на нула и зачакваме.
Хоп, появява се една приятелка на Вера (на снимката се вижда фрагмент от десния ѝ крак), разбрала за продаваното колело, но не го хареса. Никой повече не се заинтересува от този “непрактичен” тънкогумест велосипед. И така си и остана в мазето… До момента, в който в изблик на реванш (не си спомням, каква точно услуга ми направи Вера) предложих да се заема с колелото и да го “пипна”. Веднага го получих и си тръгнах с него. И ето на какво заприлича след час:
Трудно беше да преценя каква комбинация от цветове щеше да му подхожда. Кошницата, която Вера държеше да е отпред, ме дразнеше безумно. Нямах идея как да възстановя ръкохватките на спирачките. Абе, имаше куп неизвестни. Въпросът с цветовете се въртеше към черно със слонова кост. Никога не бях виждал кокал от слон и не знам защо са я нарекли по този начин бялата, прижълтяла от стоене боя, но имах силно привличане към нея. Прижълтелите бели бои връщат времето назад и вдъхват достоверност, история… Нещо такова ми философства главата. От самосебе си комбинацията е с черно. Двуомлението беше дали мат или гланц. Ами гланц. Мат на друго колело. Кошницата неизбежна – остава си. Тя си е в черно, та поне като цвят няма да я мисля. Ръкохватките бяха много неугледни. Едни стар ожулен алуминий. Нито да ги полираш, нито да ги боядисаш. И изведнъж ми светна – ще ги пръсна с пясък. Песъкоструене му казват. С такива пясъчни апарати се почистват корабите – брутални системи са. Почистват се големите резервоари. Почистват се оромните тръбопроводи на водните централи. Обаче има и малки апарати. Зъботехниците ги използват. Та вкарах ръкохватките в една такава пясъчна камра и те излязоха неподражаеми. Много шойн се получиха. Рамката, с вилката и калниците и иняколко дребни елемента пък потеглиха към бояджита. Взех си ги в черен лак и слонски.
Изглеждаха наистина ретро и се започна. Окомплектовах туй-онуй и взеха да излизат още работи. Жилото разплетено, лагерът заминал… Ама такива едни дребни неща като камъче в супа леща. Все си въртиш езика опипвайки, та да търсиш изненадата. Оообаче не щеш ли след два дена велосипедът беше събран и изправен на “крака”. Гледам и се кефя, кефя се и гледам – така до припадък.
В някакъв момент ми присветна, че ако му обърна кормилото надолу с главата (това с кормилото няма как да ви го опиша по друг начин, така че го приемете като числото Пи – просто така), ще придобие една по-ретро спортна форма. Нали се сещате като видите стара снимка на плувец и той е с цял бански – веднага влиза ретрото. Та и аз – кормилото надолу с главата и ретрото влезе. То не че беше излизало от това колело, ама так някак си му го подчертах. И какво стана? Ами приятелката ми Вера припадна. Метафорично де. Не помня къде беше, но не си беше вкъщи.
Имах ключ от тях към онзи момент. Защо не помня. Закарах колелото и го вкарах в хола, апропо сега ще ви го покажа хола: цък! А и колелото де. Това е същото колело.
Oставих колелото в хола и си тръгнах. Чаках обаждане с аукане и оукане. Представих си как Вера влиза, вижда колелото и припада. И тогава се сетих. Ами като припадне как ще ми се обади? И взех та и звъннах аз. Разбира се, обаждането я извади от безсъзнанието в което била изпаднала след срещата й с велосипеда и бавно и полека започна да идва на себе си. Глупости са това, не е припадна, но наистина остана впечатлена. Сивото колело от онзи чичко се превърна в това колело от клипа на Рут.
Как обаче колелото на Рут Колева се превърна в колелото, което виждаш в Under The Line? Ами сложих му дрехи. При Рут е голо, тук е с ръкави. Беше септември месец. Седя на Гурко и Раковска в “гъзарско” заведение и се виждам с един приятел. Бивш съказарменик, колега и другар – Петко. С Петко от време на време се срещаме в отговор на въпроса “Кога ще се видим?” И как се гледаме? Петко чете вестник, аз зяпам с репродуктивни мисли в надсъзнанието. От време на време си подмятаме по някой въпрос свързан с хора, които не ни вълнуват особено, но са ни общи и си ги дъвчим. Извън това коментираме естетиката на съвременното строителство и мебело производство. Петко е живял в Англия и там си е налял различни критерии, различни от критериите на съвременните архитекти и дизайнери учили в още по-новите български университети. Тук да ме прости един друг приятел преподаващ архитектура. Та така си минава времето с Петко. В един момент пак сме в етапа на вестника и репродукцията. Този път XX хромозомите обект на надсъзнанието ми са в тялото на една определено мислено облачена жена, която транспортира същото това тяло с определено безмислено колело. Да в това колело нямаше вложена никаква мисъл, ама никаква. Е, този контраст ме прикова. Прикова ме както онзи fix, с който започнах разказа си. Ами не може така. Мадамата се е облякала. :) Ще ходи срещу кукления театър на Гурко, пък и хубава. Мислила е какво и как да комбинира, а и ѝ се е получило, и се метнала на едно колело, което ама на нищо не прилича. Едни лепенки, едни надписи, шрифтове и цветове да искаш. Като табло с инструкции пред канцелария в данъчната дирекция. И на мен пак ми светва. Ами колелата трябва да са дюс и да имат дрехи. Слагаш си кашмирената шапка на баба си Пелагия, нахлузваш и на колелото кашмирено нещо. Излиза мацка с пепитена чанта и кошницата на велосипеда е в червено шотландско каре. Веднага взеха да ми идват разни. Едно време си носих тефтер с молив и си записвах. Че на мен често ми светкат. Вече съм с умен телефон и там се пише. Та вадя записвам: “Дрехи за колело. Да се обличат и сменят”.
Едвам дочаках Петко да си дочете вестника. Прибрах се вкъщи и започнах да гледам разни десени. После извадих шевната машина и парче пепитен плат. Извадих си колелото от гаража, вкарах го в банята измих го старателно и след като се поодцеди влезе в “ателието”. След триста мъки му спретнах пепитено кормило и една закачка в същия десен под седалката. Не бях удовлетворен. Обаче ми се яви колелото на Вера в главата. Звъннах и й казах, за идеята и че ще мина да го взема. На следващия ден пак с колелото от чичото, дето беше станало на Вера, ама го бях пребоядисал и то беше станало на Рут. Повтарям го за тези дето не внимават. Та се развихрих. Нахлузих му ръкави на кормилото, тапицирах му седалката. Обших му част от жилата. Светлоотразителите в дръжките се тапицираха. В рамките на няколко часа вече беше шик. Първи тест – отивам на Витошка и сядам да пия кафе. Колелото – на видно място.
Първите 10 мин. и първите 100 погледа вече ме бяха убедили, че съм на прав път. Вечерта го закарах… Абе, ходя в една секта. Слушаме старовремска музика и си тътрим краката по пода. Отидох с там с велосипеда. Заради десена го определиха като Колелото на Шерлок Холмс. Дадоха няколко тъпи идеи и две готини. Готините ги вкарах. Едната беше за помпа.
“К’ва помпа, бе?” си викам на ум, “Къде да я търся за този архаичен модел?”
Но всичко ти се дава, само да си го пожелаеш. На следващият ден се сдобих с помпа по абсолютно неочакван начин. Одма бе тапицирана и монтирана. Другата готина идея беше за обличането на калниците. Или по скоро как да се монтира плата за обличането на калника. Калин, сега няма да разказвам кой е Калин, вика: “Ами с някакви женски неща. Колелото е женско и с някакви женски работи трябва да се заиграеш. Например с копчетата като за сутиен.”
И мен толкова ми вече трябваше. На следващия ден велосипедът беше окончателно приключен с всичките му текстилени детайли. А публикувайки го тук то вече става от колелото на Рут, през велосипеда на Шерлок Холмс, в колелото от Under The Line.
Е това беше историята на един велосипед.
