“Well sir, I guess there’s just a meanness in this world.”
Макар да звучи като финалната фраза от роман на Cormac McCarthy, това е заключителната строфа от едноименната песен, откриваща Nebraska, шестият албум на Bruce Springsteen, от 1982. Подобно примирено признание на суровата истина за изконната злина и разрушителна сила на човешката природа, повлияно директно от литературната традиция на южните щати, и автори като Flannery O’Connor и William Faulkner, е напълно нехарактерно за евангелския хуманизъм на обичайния подход на Bruce Springsteen. От друго страна, абсолютно нищо в този албум, от основните теми, до скелетните аранжиментите и радикалното решение за издаването му, на първо място, не може да бъде описано като обичайно.
Надали има друг изпълнител от величината на Bruce Springsteen, чието име да поражда толкова противоречиви емоции, сред широката публика. Боготворен в англо-езичния свят като икона на (прогресивно изчезващата) либерална, “работническа” Америка, презиран (напълно неоправдано) от останалите като символ на тесногръдия, бомбастичен Yankee патриотизъм на ерата Reagan.
Ако по-скоро спадате към втората категория, позволете ни в следващите няколко параграфа да се опитаме да Ви покажем г-н Springsteen в една по-крехка и откровена светлина. В случай че и това не помогне, то тогава хвърлете този албум, заедно с “младата” ни рубрика, на hip кладата на постмодерната ирония и дистанцираност.
Младият мъж от New Jersey (или Ню Йорксият “Левски” Г или “Обеля”), неразделно с групата си E Street Band, прекарва втората половина от 70-те еднакво благословен и прокълнат от ролята си на “Saviour of Rock’n’Roll”, за какъвто е провъзгласен на корицата на списание Time, през 1975, след издаването на третият му албум, Born To Run. Музиката му от този период е епична, widescreen американска фантазия, в която младите герои на песните му осъществяват заветната мечта за бягство от тихите предградия на родителите си, към светлините на големия град. Фетишите на цяло поколение американци, израстнали през 60-те, от vintage автомобили, rock’n’roll музика, Elvis, първата любов и Hollywood, придобиват аурата на религиозни икони. А албумът се превръща в Евангелието на тези диви, красиви и будни души пропити от детство с оптимизма на rock “революцията”, отхвърлящи повсеметстната сивота и безнадежност на първата половина на 70-те.
По време на турнетата им Bruce и E Street Band, представят тяхното rock’n’soul review, с неподражаемия хъс на евангелски проповедници, в изтощителни, екзалтирани, маратонски концерти, в които група и публика достигат до ръба на тяхната физическа и емоционална издържливост (през 2012, на 63 години Bruce Springsteen, отново с E Street Band, “подобрява” собствения си рекорд, като държи публиката в Helsinki на крака, над 4 часа).
В последвалите албуми, Darkness Оn Тhe Edge Оf Town (1978) и The River (1980), звученето на групата е все така еуфорично и емоционално, но черните облаци на краха на американската индустрия и нео-консерватизма на новоизбрания президент Reagan се надвсеват над протагонистите в песните им. През този период Bruce прави и недвусмислени крачки които го връщат към корените му на нюйоркски rock’n’roll интелектуалец от Lower East Side, рамо до рамо със суровите идеалисти като Patti Smith, Sam Sheppard и вездесъщите Ginsberg и Burroughs. Той написва Hungry Heart (която после сам записва, с голям успех) за Ramones, както и най-големия, комерсиален хит на Patti Smith – Because The Night. Springsteen разбира че каконизирането му в поет-лауреат на Американската работническа класа е нож с две остриета в контекста на надигащият се „патриотичен” консерватизъм, и трескаво търси нова гледна точка, която да го изведе от стесняващата се улица. Реализирането на тази идея ще доведе и до най-радикалната промяна в кариерата му, с написването на албума Nebraska.
През януари 1982, се “заключва” в спалнята на дома си в New Jersey, “въоръжен” с 4-пистово, домашно записващо устройство, и започва работа върху демо записите за следващия си албум с E Street Band. В пълен контраст с досегашните песни на Springsteen, от настолната му (предполагаема) Remmington пишеща машина “изригва” куплет след куплет, пълни с провинциално отчаяние, безработица, безизходица и жестокост. На моменти е трудно да се пренебрегнат паралелите на тези кратки “скици” с пътеписите и фолк песните от времето на Голямата Депресия, от 30-те. Докато в досегашните си тектстове Springsteen винаги е търсил зрънцето чест, гордост и надежда в своите герои, то тук, той сякаш осъзнава лъжливия мираж на Американската Мечта, “издърпва” килима изпод краката им, и ги оставя да се лутат в мрачното безпътие.
Съпровождайки повечето песни само с китара и хармоника, добавяйки спорадични акценти на мандолина, глокеншпил и орган, с low-key вокали, които са на светлинни години от обичайната му екзалтирана всеотдайност, Springsteen създава “скелетите” на песните, с идеята те да бъдат аранжирани и записани с пълния състав E Street Band. След множество опити в студиото става очевидно че масивният звук на групата е в краен контраст с тематичната нишка на албума, но вместо да остави тези “скици” на страна, Springsteen взема радикалното решение (дори и в наши дни), за изпълнител с широка публика, записващ за гиганта Columbia, да издаде демо записите като изцяло самостоятелен, официален албум. Така той скъсва и “пъпната връв” на почти телепатичната му, 10-годишна връзка с E Street Band, които дотогава са неизменна част от креативния му процес и звучене.
Nebraska започва с едноименната песен, вдъхновена от филма Badlands на Terrence Malick, и проследява разказвача и неговата дама, от малко градче в заглавния щат, които са заловени от властите, и протагонистът осъден на смърт, след като 10 човека стават техни жерти. Очевидно тоталната липса на покаяние, и суровия, разговорен тон, лишен от всякакъв патос и мелодраматичност, са потресаващи; разказвача дори не оплаква съдбата си или да обжалва присъда, защото както той казва: “At least for a little while, sir, me and her we had us some fun.” Много от слушателите сигурно биха си припомнили подобният шок, преживян в дълкоко детство, гледайки сцената със смърта на Bambie, когато безмислената жестокост на битието е просто илюстрирана “o naturel”.
Тонът на албума не става особенно по-ведър, оттук нататък.
В Atlantic City, отчаянието на протагониста, и затягащата се примка на живота, го карат да “изгърми” всичките си пари, за една (последна?) вечер с любимата му в “работническия” Las Vegas.
Johnny 99, описва отчаяния, неуспешен опит за самоубийство на безработния Johnny, за който той е осъден на 99 години затвор. В своя защита той умолява съдията да бъде осъден на смърт. Това се разиграва на фона на лек, акустичен rockabilly мотив, съпроводен с хармоника.
Главният герой от Highway Patrolman е разкъсан между професионалните си задължения и грижата за своя брат, Франк, който явно често е “пререкание” със властите. Когато, при проверка на сигнал, разбира че Франк е отговорен за смъртта на млад мъж, главният герой тръгва по следите на брат си, през няколко щата, докато не види, в мрака на ноща, стоповете на автомобила на Франк да пресичат Канадската граница. В рамките на 6 минути, Springsteen нахвърля, може би, най-добрият сценарий, за притегателната сила на дълга и семейството, който Michael “The Deerhunter” Cimino, Christopher Walken и Robert De Niro никога не заснемат.
Приглушения, дву-акорден, акустичен drone етюд на State Trooper, може да накара космите на цялото ви тяло да настръхнат в очакване на невидимото злото което сякаш кръжи във въздуха. Springsteen пее така като че ли е израсходил целия “личен резерв” от морфин на William Burroughs, а рязкият вой с който завършва някой от куплетите, е смразяващ, като бойният вик на индиански войн, секунди преди да ви скалпира. Тук отново се появява и Ню Йоркската връзка, защото тематично парчето е директно повлияно от Vietnam Vet кошмара на Suicide – Frankie Teardrop, а аранжимента на парчето е акустично огледало на electro минимализъм на дуото (повече от 25 години по-късно Springsteen ще признае “официално” любовта си към Suicde, като издава 7″ сингъл cover версия на Dream Baby Dream).
Концептулната връзка на песните в албума се подсилва от факта че Springsteen целенасочено размива границите между отделните герои и истории, като рециклира фрази от едно парче във друго, както в State Trooper и Open All Night.
Блудният син, в My Father’s House, решава да навести помири с баща си, очевидно след дълги години, но открива непозната жена на стълбите на родната му къща (и всеки би се досетил какво му казва). Дори редките опити за разкаяние и помиряване на героите, са разбити от реалноста която Springsteen описва.
Bruce Springsteen никога повече няма да се върне към безнадежните, сиви земи на Nebraska, напълно съзнавайки че не би могъл да улови отново безпощадната красота на това което е постигнал в този албум. Най-голямото влияние на албума вурху кариерата му е че през последвалите 20 години, той ще издаде доста солови албуми, без E Street Band, макар и далеч по-орнаментирани от този. Nebraska ще се окаже и прародителя на множество lo-fi и alt-country изпълнители от 90-те, като Will Oldham, Bill Callahan, Uncle Tupelo, Whiskeytown, всички до един част от hardcore и straight edge поколението американски тийнейджъри, израстнали през финалната епоха на студената война, и открили в този албум най-дръзката, независима и по човешки “греховна” музика на епохата. А Johnny Cash ще включи две парчета от Nebraska, в следващия си албум, и ще го кръсти на едно от тях, Johnny 99.
Веднъж чути, песните в Nebraska са като далечни призраци, които ще ви навестяват и шепнат, дълги години. Странното е, тази “свръхестествена” комуникация е едно от паметните музикални изживявания които някога съм имал.
