Близки и далечни, преходни и вечни.
Най-добрите градове за живеене се отличават със своята средна продължителност на живот. Дали заради своя непринуден чар или ненатрапчива суета, Пловдив оглавява и тази поредна класация. Убеден съм, че всеки пловдивчанин носи в себе си своя собствена версия за това. Отправям се към родния град, за да открия моята гледна точка, далече от грубата статистика и шума на невротичните софийски булеварди.
Тук е така.
Ведрият климат на Пловдив ме следва при всяко кимане със стари познати, а класическата пловдивска фамилиарност се разпилява по централните улици на града. Насочвам се към творческия квартал Капана, за да се запозная отблизо със скоро открития ресторант “Паваж”. Малко и китно място за хапване, което за няколко месеца превърна в кулинарни хитове кюфтенцата на Мими Иванова, печените ребра и морковената торта с нар. “Паваж” очарова с щедрите порции, домашните рецепти, вечните песни на “Балкантон” и аромата на боровинково сладко, което те приветства още с влизането.
Неделя сутрин, та до късен следобед.
В “Паваж” ме посреща Мадлен, която разказва за ръчно замесения хляб с масло, билки и шарена сол. По рецепта на бабата на нейния партньор Райчо. В този хляб се корени романтичната история на двамата предприемчиви ресторантьори. След малко пристига и Райчо, който току-що е напазарувал плодове и зеленчуци от пазара. Разпалено обяснява за трюфелите от Разград и пресните яйца от Асеновград, с които готвят. “Работим с охладени продукти, а отскоро ще разполагаме със собствена градина в околностите на Пловдив, откъдето ще набавяме продукти за ресторанта”, добавя той и бързо успява да спечели симпатиите ми. И тъй като е много трудно да задържиш заклет хедонист като мен на празна маса, минавам направо към менюто.
Пържените филийки не прощават на никого!
Менюто в “Паваж” е 2 страници и с лек хумор напомня на спонтанен разговор между клиента и готвача. Салата “София окръг”, пълнен патладжан или червен боб с нахут – каквото и да избереш, няма да сбъркаш. Стартирам утрото с порция пържени филийки и започвам да жестикулирам като италианец. Такова чудо не сте яли! Поръчвам и лимонада от грейпфрут, с която потъвам в дигитална детоксикация. Оставям Instagram настрана и започвам да се губя в разговорите на клиентите от съседните маси. Това е едно от онези места, през които ти се иска да минеш всеки ден.
Да живеят телешките бузи! И сръбската малинова също.
Продължавам по кулинарния атлас с порция телешки бузи с ризото и шафран. Не мога да си спомня откога не бях ял толкова крехко месо и такова кремообразно ризото! Райчо споделя, че набавят месото от местните кланици, а за неговото приготвяне са необходими 6 часа бавен огън. Тъкмо си казвам, че калориите във Филибето не се лепят, когато двамата домакини ми поднасят омлет с пресен лук и трюфели, придружен от малинова ракия. Този кулинарен афродизиак започва да ми обяснява истината за Пловдив и неговата неувяхваща сила. От пухкавите мекици с вкус на детство до топлия интериор, събрал спомени от миналото, “Паваж” любезно напомня за един Пловдив на наслада, изкушение и разкош. И някак си в целия този покой, характерен за средиземноморските градове, пристига финият завършек на гостуването ми – десертът. Италианско ягодово сорбе, чиито ярки цветове ме карат да се чувствам по-кротък и по-добър. В Пловдив.
