В джаза с фотографиите на Калин Руйчев

Снима от 14-годишна възраст. На 16 години започва работа като сценичен работник в театър “Сълза и смях”. После работи за малко в С.Т.Ф.Н “Екран”. На 21 години започва да се занимава професионално с фотография, т.е. изкарва си прехраната по този начин.

В следващите 24 години работи за редица печатни медии у нас. Занимава се и с рекламна фотография. На 8 септември се открива изложбата му “В джаза!”. Очакват ни класически черно-бели портрети на изпълнители, които пишат историята на джаза – Чик Кърия, Бети Картър, Пако де Лусия и Джон Скофилд, Еди Харис, Джон Маклафлин. Кадри, уловени по време на концерти през 90-те, в първите години след като “джаз” престава да е в списъка със забранени думи в България.

Съживени от архивите, фотографиите на Калин Руйчев събират в едно любовта му към филмовата фотография, портрета и джаза. Ето какво добави той:

Защо джаз?

Винаги съм обичал джаза, както и блус музиката. При добро стечение на обстоятелствата джазът е най-фотогеничната сценична изява, която може да снима човек.

А защо черно-бяла фотография?

Черно-бялата фотография е същината на фотографското изкуство за мен. Тя изначално е излекувана от “дефекта” на цветната, да се опитва да пресъздаде достоверно околния свят.

Кой от героите ти се оказа най-труден за снимане?

Може би най-трудно ми бе с Лиан Томас и Бети Картър. Снимах в ужасни условия, в смисъл комбинация от лошо осветлени и филм, какъвто съм докопал – тогава бе киноматериал ORWO NP7. Филм на метър, който навивах в касети, бог знае колко пресрочен. Цяло чудо бе, че след яко “пушване” имаше горе долу свестни изображения.

Коя е най-старата снимка в селекцията?

Най-старите кадри в тази селекция са от джаз срещата в НДК през 1991 г.

А коя ти е най-скъпа?

Аз имам 3 деца, все едно ме питаш кое обичам най-много.

Кой е най-хубавият концерт, на който си бил по работа?

Хм… това е сложен въпрос. Бил съм на множество “най-хубави” концерти… за моя радост!

Какво й липсва на българската музикална сцена?

Личности й липсват, както и навсякъде другаде. Не трябва да забравяме, че точно в сферата на музикалното изкуство ние сме имали най-силно присъствие на световно ниво през 20 век. Само, че в класическата музика.

А на българската фотография?

Виж, това не знам… уж, като че ли си има всичко! Талантливи автори не липсват. Нещо в причинно следствената връзка понякога прекъсва.

Какъв щеше да си, ако не си фотограф?

Вероятно щях да се занимавам с някаква техническа работа в сферата на киното.