Ballantine’s представя кампанията Stay True People, която ще се опита да амбицира хора на възраст между 18 и 35 да открият своето истинско Аз като разкаже 10 вдъхновяващи истории на представители от Y-поколението в България. Тя стартира с историите на оперната певица Мила Михова и готвачът Добрин Атанасов и ще продължи с нова личност през всяка следваща седмица.
Днес Under The Line ще те запознае с Мила Михова, която разработи специален материал за сайта, анализиращ влиянието на социалните медии върху любовните взаимоотношения.
“Ние сме визуално ориентирано поколение. При нас абсолютно всичко е предварително систематизирано по наша лична концепция за лайфстайл, която е повлияна от сериали, филми, Tumblr, Twitter, Instagram…”
Виж какви са размишленията на певица в текста, който тя написа за нас, но не забравяй да гледаш и видеото по-долу.
Всяка нова седмица Stay True People ще отговаря на въпроси, свързани със смисъла на живота и мястото ни в него. Кариери, взаимоотношения, социален живот, външен вид и личностно развитие са основните теми, развити през субективния поглед на лицата, които са посланици на кампанията. Следи всичко около Stay True People на staytruepeople.bg.
50 нюанса Tinder
Знаете ли какво си мисля тези дни. Животът не е това, което ни се случва докато правим планове. Животът е това, което не ни се случва, докато се блокираме в един единствен план — да ни бъде лесно. Такова нещо като “лесно” няма. Винаги някой плаща за това, което за нас е безплатно, винаги някой се страхува от наше име, когато ние сме бързи-смели-сръчни и винаги единствената противоотрова за страха е любовта. И така. Хората на моето поколение (което се наричало Y, прочетох наскоро, и било нещо като пълна противоположност на поколението Х) се стремяли винаги да им е лесно, да не се преработват, нищо да не им е на всяка цена. Твърде често и аз съм някъде между тези определения. Хората от моето поколение са приели fast food концепцията в цялото си съществуване. И това, което харесваме, и начинът по който възприемаме труда, и начинът, по който обичаме — всичко е през глава.
Всичко е подчинено на това, че сме строгоселективно визуално ориентирано поколение. Хората около нас са се задържали, защото лайфстайлът им прилича на това, което сме харесали в Tumblr, Pinterest, Instagram. Защото невинаги сме привлечени от хората, но винаги сме привлечени от предполагаемия лайфстайл, който биха могли да ни оформят с присъствието си. Някакъв ап за живия живот. Харесвате еднакво кино, еднаква музика, той ще те снима тайно, докато ти четеш модерна литература, ти ще му готвиш вечеря и той ще я качва в Instagram “хаштаг-да-хаштаг-минава-хаштаг-през-хаштаг-стомаха”. Хаштаг-товаетолковаглупавочевсичкигоискаме. Ще намеря човек, който да сбъдне всеки мой реблог. Лодка-НА! Танци-НА! Нашето лудо лято в снимки-НА! Ще забогатеем рязко, ще обикаляме Италия и Франция с най-красивата стара кола на планетата, ще се напиваме безпаметно, ще се будим дезориентирани за всичко на света, но още по-влюбени, още по-визуално-интелектуално-житейски стилизирани, още по-невероятно ще бъде всичко, защото ще сме постигнали мир между две диви неща. С красив саундтрак, с добър ландшафт, с красиви дрехи, лежерно по някакъв свръхангажиращ начин. Аз не вярвам в това. Искам го без да вярвам в него. Моето поколение е възпитано във визуално мислене. Всичко чуто или прочетено е преработено в картина, и ако тази картина не ни харесва — не си я купуваме. Всичко това, което искаме, не ни се случва естествено, защото мислим прекалено много как ще изглежда в интернет.
“Всичко това, което искаме, не ни се случва естествено, защото мислим прекалено много как ще изглежда в интернет.”
После трябваше да намерим оправдание за това, че сме нещастни и психолозите измислиха “екзистенциалната криза на късните 20”. Периодът след 25, в който все повече се питаш защо всичките ти съученици вече живеят самостоятелно, работят, изкарват пари, женени са, имат деца, ще си купуват каравана, или каквото там, а ти все още си между работи, между жилища, между няколко европейски столици, сингъл, или пък във връзка, която те прави дълбоко нещастен, но все пак, не е толкова страшно колкото да останеш сам, щото they shoot single people, don’t they?! Това е добрата новина за всички нас. Имаме си синдром, имаме си официална, измислена от учените, тежко звучаща причина за постоянното отлагане, в което живеем. Kings and queens of procrastinating.
Във времето освен всичко друго ние станахме ужасно умни, ужасно информирани, темпото, в което всичко се случва, ни принуди да се интересуваме от духовни практики, емоционална интелигентност, хюмън дизайн. Появиха се хюмън дизайн, астрология и хомеопатия за домашните ни любимци. Изведнъж започнахме да търсим всякакво потвърждение и обяснение криза отвън, вместо да се обърнем навътре към себе си и да разберем какво у нас лично, би могло да бъде променено, за да приемаме себе си като единица, себе си, като част от модерното общество и най-вече да останем верни на това, което ни прави онова щракане с пръсти, за което няма точна дума, но винаги когато искаш да опишеш изключителен човек казваш “абе той е *щракане с пръст*!”. Защото колкото повече мисля по тези въпроси, толкова повече се убеждавам, че съществуването в двойка преди да си постигнал тази вътрешна настройка на самодостатъчност и оптимизация на Aз-а, толкова повече връзката ти се превръща в патерица за съществуването ти. А най-яките двойки, които познавам са двойки между двама абсолютно завършени сами по себе си хора.
“А най-яките двойки, които познавам са двойки между двама абсолютно завършени сами по себе си хора.”
Митът за половинките е пълна глупост. Двойка се прави от две единици. Елементарна емоционална математика. Не искам да съм лош пророк за поколението си, но моделът е този: прекалено дълго стоим сами, защото имаме прекалено декоративна концепция за начина си на живот с партньор. После, нито един партньор, колкото и да отговаря на концепцията ни, не е окей, защото прекалено дълго сме стояли сами и тайно е започнало да ни харесва.
Добрата новина е тази. Колкото повече време минава и колкото по-целенасочено ние използваме това време, за да развиваме себе си, търсейки личните си кодове за самодостатъчност и самоусъвършенстване, ние се превръщаме в двойници на самите себе си. Двойници на това, което сме били преди година-пет-десет. И ако сме достатъчно умни и отворени повече към себе си, отколкото към това, което лайфстайла на аповете повелява, тези двойници ще стават все по-добри.