Обратно на това, много повече към територията на художествената фотография и връзката й с живописта се отнасят произведенията на Майкъл Хюи. Серията China Cupboards се занимава с менталните измерения на образите, тяхната връзка с паметта, традицията и със самите условия на виждане, зададени от човешкото око.
In contrast, the works of Michael Huey relate much more to the area of art photography and its relationship with the paintings. ‘China Cupboards’ series explore the mental dimensions of images – their connections with memory, tradition and the seeing abilities of the human eye.
Майкъл Хюи
Кели Сена
Кели Сена: Мисля, че и ти, и аз сме много чувствителни и подбираме нещата, които повечето хора не забелязват или не искат да го правят. Ние сме водопроводчиците, които се гмуркат дълбоко във фекалиите в опит да разберат себе си и нашия свят. С една дума, аз съм постоянно подсъзнателно привлечена към обекти, които отразяват вътрешното ми аз.
Kelly Sena: I think that both you and I are very sensitive and pick up on the things that most don’t notice or want to look at. We are the plumbers, diving deep into the unpleasant faeces, in an attempt to understand ourselves and our world. In hindsight, I am subconsciously drawn to subjects that mirror my shadow self.
Майкъл Хюи: Съгласен съм, справедливостта – в най-широкия спектър на думата – е ключова за мен също. Друг паралел помежду ни, разбира се, е, че сме американски граждани, които живеят във Виена. Въпреки че и двамата все още имаме силна връзка с родината си, това изгнаническо съществуване представлява известно отчуждаване. Погледнато от положителната страна, може да се говори, че сме получили втори дом. Погледнато от не чак толкова оптимистичен ъгъл, може да се окаже и че сме нещо като безпризорни. Как е повлияна работата ти от мястото/местата, където прекарваш времето си? Какъв пейзаж виждаш с вътрешното си око?
Кели Сена: Да, и двамата сме изгнаници от САЩ, които живеят във Виена. Тя е необичайно място да се озовеш, поне така са ми казвали. Непрекъснато се чудя дали съм обогатила живота си или съм станала изгнаник. Чудя се дали тези колебливи чувства някога ще се успокоят? Хубавото е, че усещам, че се обновявам, че една tabula rasa вече е широко отворена за мен, така че да мога да изследвам нови теми в работата си, без да имам предварителни очаквания и нагласи. Освен това вече не се страхувам да давам израз на ранимата част от себе си. Ще ми се с вътрешното си око да можех да видя пейзаж, но нямам такъв в момента. Чувствам, че връзката ми с миналото се е скъсала и забравям всичко, което някога ми беше близко. Всеки ден е ново изживяване, откакто се преместих в Европа миналата година.
Michael Huey: I agree, justice – in its widest possible scope – is a key word for me, too. Another parallel, of course, is the fact that we are both U.S. citizens living abroad in Vienna. Even though we both still have strong connections to our home country, this expatriate existence does represent a certain estrangement. Looking at it positively, one could speak of our having gained a second home. Looking at it less optimistically, one could speak of a kind of homelessness. How is your work affected by the place(s) you spend your time in? What landscape do you see in your mind’s eye?
Kelly Sena: Yes, we are both expatriates from the US living in Vienna. It’s an unusual place to end up, so I’m told. I go back and forth over whether I have expanded my life or become an exile. I wonder if these vacillating feelings will ever go to rest? The upside is that I feel a sense of renewal; a tabula rasa that is wide open to me now for exploring new themes in my work, without expectation or judgment. And, I’m not afraid of expressing my vulnerable side anymore. I wish I had a landscape in my mind’s eye, but I don’t right now. I’m feeling a disconnect from the past and forgetting everything that was once familiar to me. Every day is a new experience, since re-locating to Europe last year.
Кели Сена: Моята работа изисква сублимиране на ситуацията и на хората, за да мога да осъзная идеите. Полевата ми работа сред природата в колаборация със субкултури, учени и радикални активисти ме е отвела извън зоната ми на комфорт. Чувствам се жива на ръба на дискомфорта и тревогата. Може би това е една от причините да се предислоцирам от Лос Анджелис във Виена. Харесва ми да се изпитвам, което понякога е ужасно, но накрая съм доволна от преживяното.
Майкъл Хюи: Какво според теб е най-голямото неразбиране, което бива проявявано спрямо творбите ти?
Кели Сена: Неразбрана съм от научната и активистката общности най-вече. Те имат презумпция за това какво е изкуството и как биха искали да бъдат представени от него. И не оценяват, че снимките ми не величаят обекта, ами показват тъмната му страна.
Kelly Sena: My work demands sublimation to situations and people in order to realise the ideas. The field work that I’ve made in nature, in collaboration with sub-cultures, scientists & radical activists, has pushed me out of my comfort zone. I feel alive on the fringes of discomfort and anxiety. Perhaps it’s one reason I decided to re-locate to Vienna from LA. I like to test myself and it’s just awful sometimes, but in the end I’m grateful for experiences.
Michael Huey: What do you think is the greatest misunderstanding about your work?
Kelly Sena: I’m misunderstood by the scientific & activists community, mostly. They have presumptions about what is art and their desires of how they wish to be represented. And they haven’t appreciated that my photographs don’t glorify the subject, but show the darker side.
Майкъл Хюи: Процесът, в който се научаваш да забелязваш възможностите на образите и нещата, е постепенен. Това е нещо малко по-различно за мен като артист, отколкото може да бъде за някого, който се сблъсква с работата ми за пръв път, въпреки че – тъй като аз прекарвам дните си, занимавайки се с това – съм се обучил да се съсредоточавам точно върху подобен тип открития. Поразен съм от това, че толкова много обекти и образи, които съм избрал да вградя в работите си, са неща, които някога съм пренебрегвал или дори дейно съм странял от тях. Едва след време техният пълен смислов капацитет се разкри пред мен и пред останалите.
Аз съм някого, който колекционира и събира, но също така и „подбира”, тоест отстранявам или „отписвам”. Архивист съм. Понякога моята архиварска страна и моята артистична страна се сблъскват. Когато предметите не съвпадат с нито една от категориите ми като архивист, се изкушавам да се отърва от тях. Като артист обаче съм се научил, че точно тогава трябва да изострям сетивата си, защото често именно въпросните неща намират своето подходящо място не в архива, а в студиото, намират своята изразителност не като документи, а като изкуство.
Кели Сена: Силен паралел помежду ни е това, че при всеки от нас творбите са вкарани в дадено повествование. Ти си природен разказвач. Образ и текст са двата основни инструмента на практиката ти, нали? Кое се появи първо или дойдоха едновременно? Предпочиташ ли едното пред другото, или обичаш децата си еднакво?
Майкъл Хюи: Едно от удовлетворяващите неща относно дипломирането ми с история на изкуството преди години от Университета във Виена бе, че почувствах как развивам (умствена) решетка, върху която мога да окачвам исторически произведения на изкуството в контекста им на едно с друго. Това е, което повествованието прави, независимо дали е писано или визуално – то позволява нещата да бъдат подредени в определени последователност или контекст, като идеята е, че контекстът разширява значението като цяло. Усещам определена връзка с древната говорима традиция на предаване и препредаване на историите като начин да ги усъвършенстваш, да ги превърнеш в спомен и предадеш на поколенията. За мен това винаги е било свързано с визуални елементи и с елементите на писаното слово. И да, обичам децата си еднакво – Крал Лир неразумно избра любимец и произтеклата от това беда му бе краят.
Michael Huey: The process of becoming awake to the possibilities of images and things is a gradual one. That is little different for me as an artist than it might be for someone confronted with my work for the first time, though – since it is what I spend my days doing – I have been trained to focus on precisely that kind of discovery. It strikes me that many objects and images I have chosen to incorporate into my work are things I once overlooked or even actively sought to divest myself of. Only over time has their full capacity to mean something to myself and others become apparent.
I am someone who collects and sorts, but also someone who “sorts out”, i.e. discards or “deaccessions”. An archivist. Sometimes my archivist side and my artist side are at odds. When items don’t fit any of my categories as an archivist, I am tempted to rid myself of them. As an artist I have learned, though, to heighten my senses at that point, because so often it has been exactly these things that have found their proper place not in the archive, but in the studio, their proper expression not as documentation, but as art.
Kelly Sena: A strong parallel between us is that for each of us the work is narrative driven. You’re a natural storyteller. Image & text is the support for your practice, no? Which came first or was it always both? Do you prefer one over the other, or love all your children the same?
Michael Huey: One of the gratifying things about getting my graduate degree in art history years ago at the University of Vienna was that I felt I was developing a (mental) grid upon which I could hang historical art works in context with each other. That’s what a narrative does, be it a visual one or a written one: it allows things to be placed in a certain sequence and context, the intent being that the context expands the meaning as a whole. I feel a certain connection to the ancient oral tradition of telling and re-telling a story as a way of honing it, committing it to memory, and passing it along. For me this has always included elements of the visual and elements of the written word. And yes, I do love my children the same: King Lear unwisely chose a favorite and the ensuing disasters proved to be his undoing.
Майкъл Хюи: Определено количество страдание ни помага да (се научим да) станем състрадателни към човешките същества, да им съчувстваме. Можем да се обвържем с (често по-голямото) страдание на другите. Защото съм страдал, аз съм станал по-добър човек, отколкото бях. Смятам, че болката, също както усмивката, може да създаде мост между хората и предполагам, че това е едно от нещата, чрез които хората комуникират с творбите ми, които често се отнасят до повредени или чупливи неща. Мога да стигна до дадено произведение частично чрез собствената си болка, но самата творба не е за моята болка – тя е за загуба, наследство, памет и забравата като мащабна концепция. Това са общовалидни човешки преживявания. Въпреки че работата ми нарочно обхваща мъката и тъгата, в крайна сметка тя е радостна. Това наистина е една лековита концепция и не само за мен.
Кели Сена: Творбите ти оперират на територията на дома, семейството и мястото на принадлежност на човека. Къде е домът и какво значи идеята за семейство за теб?
Майкъл Хюи: Когато бях дете, напуснахме мястото, което считах за дом, и навлязохме в това, което изживях като вид изгнаничество, от което няма връщане назад. Сега разделям времето си между селския Среден Запад (в района, около който израснах) и Централна Европа. Наричам и двете „дом”, но осъзнавам ограниченията на концепцията. Безкрайно наясно съм, че без моята първоначална загуба аз можех и никога да не стана това, което съм сега и което ценя. Не смятам, че е случайно това, че се чувствам като „у дома си” и дори съм привлечен към култура, обладана от мъките и промените на Втората световна война. Отнасям се към своето семейство и към това на половинката си – живите и мъртвите – като към градина и в замяна те щедро ми предоставят това, от което се нуждая за другото си семейство – моята работа.
Michael Huey: Some amount of suffering helps us to (learn to) become compassionate, empathetic human beings: we can relate to the (often greater) suffering of others. Because I have suffered, I am a better person than I was. I think that pain, like a smile, can create a bridge between people, and I suppose that it is something people respond to in my work, which often references damaged or fragile things. I may come to the work partly through my own pain, but the work is not about my pain – it is about loss, legacy, memory, and forgetting as vast concepts. These are broad human experiences. Though the work rightly encompasses sorrow and sadness, I think it is ultimately joyful. That is indeed a healing notion, and not just for me.
Kelly Sena: Your work mines the territory of home, family and one’s place of belonging. Where is home and what does the idea of family mean to you?
Michael Huey: When I was a kid we left what I considered my home and entered into what I experienced as a kind of exile from which there could be no return. Nowadays I divide my time between the rural Midwest (in an area nearby where I grew up) and Central Europe; I call both “home” but understand the limitations of the concept. I am keenly aware that without my initial loss, I might never have come to my life as I know and value it today. I think it is no accident that I feel “at home” and even drawn toward a culture haunted by the anguish and displacements of the Second World War. I tend my own family and that of my spouse – the living and the dead – like a garden, and, in turn, they graciously provide me with what I need for my other family: my work.
