Преди около година седяхме с Дизела на по питие в One More Bar. Той искаше да направим филм за новия му проект – опит да подобри рекорда за най-дългия планински туристически маршрут в България – 600 км в планината (да, минава се и през върховете) за по-малко от 5 дни. Вече цял час се опитвах да разбера този човек луд ли е или ме лъже. Някак не си представях трети вариант.
Твърдеше, че най-дългата дистанция, която е бягал досега, е 60 км, а тук ставаше дума за 5 дни по ред, в които ще бяга по 120 км. “Как знаеш, че ще успееш?” питах го аз, с въпрос напълно разбираем от моя “нормален” свят, в който всеки прави това, което знае, че може, показва портфолио с подобни проекти и убеждава с референции.
“Виж, няма нужда да съм го правил преди, за да знам, че мога да го направя сега“, каза ми той и това изведнъж обрисува облика на човека, който щяхме да преследваме с джипове из планините 6 месеца по-късно. “А защо 5 дни?” продължавах да търся рационални причини аз. “Защото предишния рекорд, е 5 дни и 14 часа. А и ако знаех, че мога за 5, най-вероятно щях да опитам да го направя за 4.”
Ако ви е интересно, защо Дизела обича да му е трудно, какво го движи напред и как му понася цялата суматоха около филма, четете надолу.
Защо искаше да има филм за това?
Мисля, че го дължим на всички хора, които следиха с интерес събитието, които влизаха в сайта по време на “Ком – Емине” и следяха къде се намирам, как се движа, как съм. Породиха се много въпроси, на които се надявам филма да отговори. Искахме да им предоставим още една гледна точка. А се и надявам с филма да запалим много хора да започнат да бягат или да спортуват.
Гледал ли си друг подобен филм?
Да, гледал съм много филми на подoбна тема. Може би, вдъхновен от всички тях, пожелах да има филм, с надеждата и аз да вдъхновя някого. Но в България не е правено нищо подобно. Това не е нито спортен филм, нито документален филм. По-скоро е риалити филм.
Какво си помисли, когато гледа филма за пръв път?
Бях шокиран. Бях във възторг от резултата и малко плаках. Мисля, че сега на премиерата ще го гледам за 50-ти път, но за мое учудване има моменти, които независимо колко пъти съм гледал, ме карат да настръхвам.
Какво откри за преживяването, след като гледа филма? Нещо, което беше забравил? Нещо, на което не си бил свидетел, а е влязло във филма?
След “Ком – Емине” имаше един период от време, в който не исках въобще да се сещам за преживяното. Само може би две седмици след всичко си задавах въпроса: Добре де, наистина ли толкова ме е боляло и не съм можел да бягам? Мисля, че гледайки филма, си отговорих на този въпрос. Също така’ видях сцени, на които, по време на предизвикателството, нямаше как да стана свидетел, а и едва ли са ме интересували точно тогава. Но беше интересно да гледам и как екипът се справя с тяхната „болка”.
Какво беше усещането да те снимат непрестанно? Беше ли ти трудно или дразнещо?
Ами, да, в началото беше странно, но след като стана напечена обстановката с контузията, мисля, че последното нещо, на което обръщах внимание, бяха камерите. Даже има много моменти, в които говоря глупости, което в нормална ситуация не би се случило пред камера. Може би затова се получи толкова искрен филм.
Как ти понася цялата тази суматоха – срещи с журналисти, интервюта. Не ти ли се иска просто да бягаш?
За да се случи такъв голям проект като “Ком – Емине”, човек има нужда от спонсори, които да застанат зад него. Такива, които вярват в теб и в успеха ти. Срещите с журналисти не винаги са най-приятното нещо на света, защото те не са длъжни да знаят всичко и се налага да започнеш и да обясняваш отново и отново отначало. Не винаги знам какво да им отговоря. Но знам, че благодарение на тях, техния интерес и подкрепа, ще има следващ “Ком – Емине” и те са връзката с хората, които следят това, което се случва. Ако ги няма тях, няма интерес, няма спонсори, няма филми. Затова никога не забравям колко важна е ролята им. Прагматично… Животът е устроен така – първо трябва да дадеш, за да получиш, а не обратното!
Особено първите дни бягаше с часове сам в планината. Това оставя доста време за мислене.
Това не е нищо ново за мен. Аз почти всеки ден бягам сам и си мисля за много неща. Но специално на “Ком – Емине”, особено първите 3 дни, когато се бяга във високата планина и си близо до небето, се мъчих да си обясня как се образуват облаците. Всеки ден тръгвах сутрин при супер чисто небе, без нито един облак и всеки ден по обяд на небето се появяваха безброй облаци. Имам елементарни познания и на теория знам как се случва това, но всеки ден беше невероятно да наблюдавам целия този процес и да се удивлявам колко е съвършена природата. Май имах доста време за размисли.
В един момент от предизвикателството казваш, че го правиш, защото откриваш себе си. Какво откри ти за себе си?
Проверих докъде се простират лимитите ми и колко е голям прага ми на болка. Но мисля, че не достигнах до окончателен отговор, защото човек е устроен така, че да може да понесе това, което му се дава. Поставен при определени обстоятелства, резултатът е забележителен.
Остави ли някаква трайна следа “Ком – Емине”? Това влияе ли ти в момента по някакъв начин?
Понеже се занимавам главно с ориентиране, много голяма част от тренировките ми през зимата са през нощта. Дълго време след “Ком – Емине” изпитвах някакъв вид страх да бягам през нощта, защото тогава сетивата на човек са по-обострени и спомените от “Ком – Емине” за цялата болка и некомфорт се появяваха постоянно.
Разкажи ми как се почувства, когато реши да приключиш “Ком – Емине”. Все пак, след една година подготовка, шест дни мъки, болка, контузии, вирус, се отказа 11 км преди финала. Сигурно ти е било тежко.
Бяхме затънали до коленете в кал, вече едвам ходих, не знаех точно къде съм и какво става. Беше изключено да има какъвто и да е рекорд. Попитах Димитър (Димитър Димитров, организатор на предизвикателството) дали ако нещо се случи с мен или някой от другите пейсъри (пейсърите бягат, заедно с Дизела по време на “Ком – Емине” за морална подкрепа и да следят състоянието му), може някой да ни помогне, а той категорично каза, че това е изключено. Тогава разбрах за себе си, че съм приключил с “Ком – Емине”. А мисля, че и той го разбра… Върнахме се до асфалта и докато чакахме Наталия (Наталия Величкова, личен треньор на Дизела) да дойде да ме вземе, си спомням, че в онзи студ, дъжд и мъгла, седнах на земята. Облегнах се на една кола, а дъждът продължаваше да вали. Бях подгизнал, умрял от студ, седнах в локвата и почувствах огромно облекчение. Сякаш огромен товар падна от плещите ми. И тогава почти заспах.
Филмът за “Ком – Емине” Reach Your Limits можете да гледате премиерно на 18 февруари, сряда, в залите на Cinema City – Paradise Center; на кино отново в Cinema City (Paradise Center и Mall of Sofia), както и можете да го закупите предварително за онлайн гледне тук.
