За еклектиките на Лубри

Разпитахме Владия Михайлова, куратор в галерия “Васка Емануилова” – филиал на Софийска градска художествена галерия, за това колко е трудно да селектираш фотография, за Лубри и новата му изложба.

Няколко думи за автора от твоята гледна точка.

Лубри е холерично любопитен автор. Той снима много, снима като рефлекс и това винаги е свързано с някакъв конкретен момент, гледна точка, състояние, жест. Преди време по друг повод бях написала, че йерархиите в неговите фотографии са емоционални, сега, докато мислихме изложбата, много пъти си го припомних. В начина, по който работи, има много кеф, затова кадрите са като че ли резултат от леко надрусване, което е едновременно позитивно и ги прави въображаеми, фантазмени.

Класически или модерен можем да го наречем?

Може би постмодерен, хаха. Защото работи със сюжети, подходи, образи и гледни точки, които вече са включени в историята на фотографията, в споделената визуална памет също. Прави го по свой начин, смесва неща. Това е и една от причините “Еклектики” да е заглавието на изложбата.

Лесно ли се селектира фотография?

Много трудно се селектира фотография, особено имайки предвид колко много кадри “произвежда” Лубри. Затова в селекцията съм търсила насоки, теми, образи, които за самия фотограф са по-постоянни, като драг кралици, джендър проблеми, чудаци, ако така можем да преведем на български думата “freaks”.

Кое е основното, което търсиш при селекцията?

При селекцията се опитах първо да открия една гледна точка, а след това да видя, по какъв начин тя е важна за Лубри. Повечето от работите са правени наскоро и са свързани с пътуване до Америка, така че да се изходи от този “класически” сюжет не беше трудно. Знаем колко много фотографи са снимали хората, улиците, живота в Америка като Даян Арбъс, Робърт Франк, Вивиан Майер. Всички те се вглеждат в многото и противоречиви лица на един огромен шарен свят, който сякаш е планета сам за себе си. Лубри прави същото, макар и от различната перспектива на гост на континента. Интересно ми беше, как той вижда тази страна и то именно като нетамошен. Точно тук, за мен поне, бе находката на изложбата: в нея има много малко нови и непознати образи на Америка, за сметка на повторенията. Имам предвид гледки, които не, че се повтарят буквално, но сякаш ги очакваме, познаваме ги от киното, телевизията, рекламите, цялата визуална информация, която съзнателно и несъзнателно ежедневно консумираме. Сякаш Америка се е поизхабила, поуморила, поостаряла, даже е станала сантиментална. Това се опитах да извадя – многото бръчки на Новия свят, които Лубри с такава наслада е уловил.

Разбира се, съвсем а ла Лубри, това, което той е търсил е гледната точка отдолу – нагоре на небостъргачите… от улицата, живота на хората, от чудаците в метрото. И ето тук е всъщност “интригата” във фотографиите: те са снимани така, че носят някаква безусловна влюбеност в самото живеене, независимо от социалната драма, въпреки повторенията и умората. Макар и понякога с деформирани тела, с белези хората в тях са неизменно, човешки и земно красиви.

Представете си, в какъв свят живеем и каква е Америка днес, която за десетилетия бе онази територия на мечти и шансове за осъществяване. Сега сме толкова далече от вярата не само в нея, но и в световните политики като цяло. Светът е разтърсван от катаклизми, границата между богатството и бедността се увеличава, хората непрекъснато пътуват и мигрират, цялата земя се върти не само физически, но и социално. Това, което мен ме впечатлява във фотографиите на Лубри е, че успява да намери онзи кадър, в който има искрица живот, да снима хората така, че въпреки всичко да изглеждат щастливи и с достойнство, хора, които могат, ако не да мечтаят, то поне да фантазират. В това няма социална критика, може би няма и истински социална тема, но има много позитивна енергия, в която все по-малко като цяло вярваме.

Кой е най-безвременният кадър от изложбата? Защо?

Това е много интересен въпрос. За мен най-безвременният кадър е този, който избрахме за водещ образ на самата изложба: затворен лунапарк, сниман през спуснатите решетки на оградата. Фотографията е такава, че не може да се видят началото и краят по хоризонтала, те надхвърлят рамката, може би са безкрайни. Мисля си, че днес се намираме именно пред един такъв затворен лунапарк, не сме уцелили работното време, за да можем с чисто сърце да се забавляваме съвсем истински, но пък все още можем да желаем и да очакваме.