Работите на Кели Сена са свързани с философията на зеления активизъм и се занимават с взаимоотношението между човека и природата. В серията фотографии For the Wild тя се занимава с психологическите и емоционалните връзки с природата, които често мотивират активистите.

Обратно на това, много повече към територията на художествената фотография и връзката й с живописта се отнасят произведенията на Майкъл Хюи. Серията China Cupboards се занимава с менталните измерения на образите, тяхната връзка с паметта, традицията и със самите условия на виждане, зададени от човешкото око.

Kelly Sena’s works are connected to the philosophy of environmentalist movements and green activism, and explore the relationship between humans and nature. In her series of photographs entitled For the Wild, she examines the psychological and emotional bonds with nature that frequently motivate activists.

In contrast, the works of Michael Huey relate much more to the area of ​​art photography and its relationship with the paintings. ‘China Cupboards’ series explore the mental dimensions of images – their connections with memory, tradition and the seeing abilities of the human eye.

Michael Huey

Майкъл Хюи

Kelly-Sena

Кели Сена

Майкъл Хюи: Интересно ми е къде ти се позиционираш – като личност – в работата си, с други думи къде може да бъде забелязан твоят отпечатък и каква е отдалечеността или близостта ти до нея. В собствената си работа аз често съм запленен от неща, които имат някакво готово, строго определено качество. Обичам да се мотая на фона им и – например – съм привлечен от предмети, които могат да говорят сами за себе си (дори да го правят едва доловимо). Подобно на тези, които често характеризирам като „машинални дневници”, казано иначе – обикновени следи, оставени от другите, докато са си вършели работата, без задължително да са имали намерението да се „документират”. Поразително е за мен, че в това има някакъв вид паралел, особено в серията „За дивото”. Подобно на мен, ти изглежда, че си някакъв вид медиум, който подбира – и до определена степен позволява да бъде направляван от – чувствата и болката на другите. Да имаш някакъв коментар по въпроса?

Кели Сена: Мисля, че и ти, и аз сме много чувствителни и подбираме нещата, които повечето хора не забелязват или не искат да го правят. Ние сме водопроводчиците, които се гмуркат дълбоко във фекалиите в опит да разберат себе си и нашия свят. С една дума, аз съм постоянно подсъзнателно привлечена към обекти, които отразяват вътрешното ми аз.

Michael Huey: I’m curious about where you stand – as an individual – in the work, i.e. where are you visible and what is your distance from it or closeness to it. In my own work I am often captivated by things that have a kind of readymade quality; I tend to hang out in the background and am drawn, for example, to items that can speak out for themselves (even if they do so subtly), like those I have occasionally characterized as “automatic diaries”: in other words, regular traces left by others as they have gone about their business, not necessarily with the intent of “documenting” themselves. It strikes me that there is somehow a parallel in this, particularly in your For the Wild series. Like me, you seem to be a medium that picks up on – and to a certain degree allows itself to be directed by – others’ emotions and pain. Care to comment?

Kelly Sena: I think that both you and I are very sensitive and pick up on the things that most don’t notice or want to look at. We are the plumbers, diving deep into the unpleasant faeces, in an attempt to understand ourselves and our world. In hindsight, I am subconsciously drawn to subjects that mirror my shadow self.

Rodney Coronado, Sunset, Sabino Canyon, AZ, 2009

Кели Сена: Ти спомена, че позицията ти е по-неутрална (фонова), позволявайки на твоите обекти да действат като „машинални дневници”. Аз не те виждам като пасивен свитедел в твоите работи. Улавям доста силно присъствието ти в тях, като своего рода изразяване на търсене на помирението с несправедливостите от миналото? Аз работя с понятия за несправедливото непрекъснато. Не разбирам защо се паля толкова около тях, все още търся отговора.

Майкъл Хюи: Съгласен съм, справедливостта – в най-широкия спектър на думата – е ключова за мен също. Друг паралел помежду ни, разбира се, е, че сме американски граждани, които живеят във Виена. Въпреки че и двамата все още имаме силна връзка с родината си, това изгнаническо съществуване представлява известно отчуждаване. Погледнато от положителната страна, може да се говори, че сме получили втори дом. Погледнато от не чак толкова оптимистичен ъгъл, може да се окаже и че сме нещо като безпризорни. Как е повлияна работата ти от мястото/местата, където прекарваш времето си? Какъв пейзаж виждаш с вътрешното си око?

Кели Сена: Да, и двамата сме изгнаници от САЩ, които живеят във Виена. Тя е необичайно място да се озовеш, поне така са ми казвали. Непрекъснато се чудя дали съм обогатила живота си или съм станала изгнаник. Чудя се дали тези колебливи чувства някога ще се успокоят? Хубавото е, че усещам, че се обновявам, че една tabula rasa вече е широко отворена за мен, така че да мога да изследвам нови теми в работата си, без да имам предварителни очаквания и нагласи. Освен това вече не се страхувам да давам израз на ранимата част от себе си. Ще ми се с вътрешното си око да можех да видя пейзаж, но нямам такъв в момента. Чувствам, че връзката ми с миналото се е скъсала и забравям всичко, което някога ми беше близко. Всеки ден е ново изживяване, откакто се преместих в Европа миналата година.

Kelly Sena: You mention that your position is more neutral (background), allowing your subjects to operate as “automatic diaries”. I don’t see you as a passive witness in your work. I perceive your presence very strongly, as an expression of an exploration about making peace with an injustice from the past? I’m working through notions of injustice all the time. I don’t understand why I get so fired up over that. I’m still working that one out.

Michael Huey: I agree, justice – in its widest possible scope – is a key word for me, too. Another parallel, of course, is the fact that we are both U.S. citizens living abroad in Vienna. Even though we both still have strong connections to our home country, this expatriate existence does represent a certain estrangement. Looking at it positively, one could speak of our having gained a second home. Looking at it less optimistically, one could speak of a kind of homelessness. How is your work affected by the place(s) you spend your time in? What landscape do you see in your mind’s eye?

Kelly Sena: Yes, we are both expatriates from the US living in Vienna. It’s an unusual place to end up, so I’m told. I go back and forth over whether I have expanded my life or become an exile. I wonder if these vacillating feelings will ever go to rest? The upside is that I feel a sense of renewal; a tabula rasa that is wide open to me now for exploring new themes in my work, without expectation or judgment. And, I’m not afraid of expressing my vulnerable side anymore. I wish I had a landscape in my mind’s eye, but I don’t right now. I’m feeling a disconnect from the past and forgetting everything that was once familiar to me. Every day is a new experience, since re-locating to Europe last year.

Китайски сервиз
Китайски сервиз
Китайски сервиз
Майкъл Хюи: Работата ти изглежда, че е перфектно позиционирана между някакъв вид сила и абсолютна крехкост и уязвимост (птици, хванати в мрежи, хора, заловени в затвор заради т.нар. „еко тероризъм”). Аз също гледам да се движа по тази нишка, например в поредицата ми „Китайски сервиз”, където работя с нещо, което, от една страна, е възприемано за доста крехко и чупливо, но, от друга страна, често надживява/пребъдва собствениците си… Понякога творбите ти ми правят впечатление, че са вид тест на собствената ти издръжливост. Работите ти помагат ли ти да бъдеш силна, или ти вече си такава? Позволяват ли ти да си ранима, или ти вече си такава? Или и двете?

Кели Сена: Моята работа изисква сублимиране на ситуацията и на хората, за да мога да осъзная идеите. Полевата ми работа сред природата в колаборация със субкултури, учени и радикални активисти ме е отвела извън зоната ми на комфорт. Чувствам се жива на ръба на дискомфорта и тревогата. Може би това е една от причините да се предислоцирам от Лос Анджелис във Виена. Харесва ми да се изпитвам, което понякога е ужасно, но накрая съм доволна от преживяното.

Майкъл Хюи: Какво според теб е най-голямото неразбиране, което бива проявявано спрямо творбите ти?

Кели Сена: Неразбрана съм от научната и активистката общности най-вече. Те имат презумпция за това какво е изкуството и как биха искали да бъдат представени от него. И не оценяват, че снимките ми не величаят обекта, ами показват тъмната му страна.

Michael Huey: Your work seems to me perfectly poised between a kind of strength and utter fragility and vulnerability (birds caught in nets; humans captive in prison for so-called “eco-terrorism”). I also tend to walk this line, for instance in my China Cupboard series, where I’m working with something that is on the one hand perceived as quite fragile and breakable but, on the other hand, often outlives/outlasts its owners…. Your work sometimes gives me the impression of being a test of your own endurance. Does the work help you to be strong or are you strong already? Does it allow you to be vulnerable or are you vulnerable already? Or both?

Kelly Sena: My work demands sublimation to situations and people in order to realise the ideas. The field work that I’ve made in nature, in collaboration with sub-cultures, scientists & radical activists, has pushed me out of my comfort zone. I feel alive on the fringes of discomfort and anxiety. Perhaps it’s one reason I decided to re-locate to Vienna from LA. I like to test myself and it’s just awful sometimes, but in the end I’m grateful for experiences.

Michael Huey: What do you think is the greatest misunderstanding about your work?

Kelly Sena: I’m misunderstood by the scientific & activists community, mostly. They have presumptions about what is art and their desires of how they wish to be represented. And they haven’t appreciated that my photographs don’t glorify the subject, but show the darker side.

Peter Young, Devil’s Tower, WY, 2007
Jeffrey Luers, Happy, Fall Creek, OR, 2007
Кели Сена: Интересувам се обаче от твоя творчески процес – начинът, по който виждаш и вдъхваш на обикновените предмети по-дълбок смисъл, като ги поставяш в среда, различна от обичайната им, от готовото им качество.

Майкъл Хюи: Процесът, в който се научаваш да забелязваш възможностите на образите и нещата, е постепенен. Това е нещо малко по-различно за мен като артист, отколкото може да бъде за някого, който се сблъсква с работата ми за пръв път, въпреки че – тъй като аз прекарвам дните си, занимавайки се с това – съм се обучил да се съсредоточавам точно върху подобен тип открития. Поразен съм от това, че толкова много обекти и образи, които съм избрал да вградя в работите си, са неща, които някога съм пренебрегвал или дори дейно съм странял от тях. Едва след време техният пълен смислов капацитет се разкри пред мен и пред останалите.

Аз съм някого, който колекционира и събира, но също така и „подбира”, тоест отстранявам или „отписвам”. Архивист съм. Понякога моята архиварска страна и моята артистична страна се сблъскват. Когато предметите не съвпадат с нито една от категориите ми като архивист, се изкушавам да се отърва от тях. Като артист обаче съм се научил, че точно тогава трябва да изострям сетивата си, защото често именно въпросните неща намират своето подходящо място не в архива, а в студиото, намират своята изразителност не като документи, а като изкуство.

Кели Сена: Силен паралел помежду ни е това, че при всеки от нас творбите са вкарани в дадено повествование. Ти си природен разказвач. Образ и текст са двата основни инструмента на практиката ти, нали? Кое се появи първо или дойдоха едновременно? Предпочиташ ли едното пред другото, или обичаш децата си еднакво?

Майкъл Хюи: Едно от удовлетворяващите неща относно дипломирането ми с история на изкуството преди години от Университета във Виена бе, че почувствах как развивам (умствена) решетка, върху която мога да окачвам исторически произведения на изкуството в контекста им на едно с друго. Това е, което повествованието прави, независимо дали е писано или визуално – то позволява нещата да бъдат подредени в определени последователност или контекст, като идеята е, че контекстът разширява значението като цяло. Усещам определена връзка с древната говорима традиция на предаване и препредаване на историите като начин да ги усъвършенстваш, да ги превърнеш в спомен и предадеш на поколенията. За мен това винаги е било свързано с визуални елементи и с елементите на писаното слово. И да, обичам децата си еднакво – Крал Лир неразумно избра любимец и произтеклата от това беда му бе краят.

Kelly Sena: I’m interested in your creative process; the way you see and imbue ordinary objects with deeper meaning through re-contextualizing the readymades?

Michael Huey: The process of becoming awake to the possibilities of images and things is a gradual one. That is little different for me as an artist than it might be for someone confronted with my work for the first time, though – since it is what I spend my days doing – I have been trained to focus on precisely that kind of discovery. It strikes me that many objects and images I have chosen to incorporate into my work are things I once overlooked or even actively sought to divest myself of. Only over time has their full capacity to mean something to myself and others become apparent.

I am someone who collects and sorts, but also someone who “sorts out”, i.e. discards or “deaccessions”. An archivist. Sometimes my archivist side and my artist side are at odds. When items don’t fit any of my categories as an archivist, I am tempted to rid myself of them. As an artist I have learned, though, to heighten my senses at that point, because so often it has been exactly these things that have found their proper place not in the archive, but in the studio, their proper expression not as documentation, but as art.

Kelly Sena: A strong parallel between us is that for each of us the work is narrative driven. You’re a natural storyteller. Image & text is the support for your practice, no? Which came first or was it always both? Do you prefer one over the other, or love all your children the same?

Michael Huey: One of the gratifying things about getting my graduate degree in art history years ago at the University of Vienna was that I felt I was developing a (mental) grid upon which I could hang historical art works in context with each other. That’s what a narrative does, be it a visual one or a written one: it allows things to be placed in a certain sequence and context, the intent being that the context expands the meaning as a whole. I feel a certain connection to the ancient oral tradition of telling and re-telling a story as a way of honing it, committing it to memory, and passing it along. For me this has always included elements of the visual and elements of the written word. And yes, I do love my children the same: King Lear unwisely chose a favorite and the ensuing disasters proved to be his undoing.

Untitled, Wrentit Caught in Mist Net, 2003
Untitled, Barn Owl Caught in Verbail Trap, 2002
Кели Сена: Напоследък се съмнявам в позицията си спрямо критиката към политиката за околната среда, която от край време ми е тема. Чудя се дали това не е само маска на собственото ми страдание. Мислиш ли, че споделяме склонност да лекуваме своите рани чрез работата си?

Майкъл Хюи: Определено количество страдание ни помага да (се научим да) станем състрадателни към човешките същества, да им съчувстваме. Можем да се обвържем с (често по-голямото) страдание на другите. Защото съм страдал, аз съм станал по-добър човек, отколкото бях. Смятам, че болката, също както усмивката, може да създаде мост между хората и предполагам, че това е едно от нещата, чрез които хората комуникират с творбите ми, които често се отнасят до повредени или чупливи неща. Мога да стигна до дадено произведение частично чрез собствената си болка, но самата творба не е за моята болка – тя е за загуба, наследство, памет и забравата като мащабна концепция. Това са общовалидни човешки преживявания. Въпреки че работата ми нарочно обхваща мъката и тъгата, в крайна сметка тя е радостна. Това наистина е една лековита концепция и не само за мен.

Кели Сена: Творбите ти оперират на територията на дома, семейството и мястото на принадлежност на човека. Къде е домът и какво значи идеята за семейство за теб?

Майкъл Хюи: Когато бях дете, напуснахме мястото, което считах за дом, и навлязохме в това, което изживях като вид изгнаничество, от което няма връщане назад. Сега разделям времето си между селския Среден Запад (в района, около който израснах) и Централна Европа. Наричам и двете „дом”, но осъзнавам ограниченията на концепцията. Безкрайно наясно съм, че без моята първоначална загуба аз можех и никога да не стана това, което съм сега и което ценя. Не смятам, че е случайно това, че се чувствам като „у дома си” и дори съм привлечен към култура, обладана от мъките и промените на Втората световна война. Отнасям се към своето семейство и към това на половинката си – живите и мъртвите – като към градина и в замяна те щедро ми предоставят това, от което се нуждая за другото си семейство – моята работа.

Kelly Sena: Lately, I’m questioning my position in relationship to the environmental political critique that’s been my subject. I’m wondering if it’s a mask for my personal suffering. Do you think we share an affinity for healing our wounds through the work?

Michael Huey: Some amount of suffering helps us to (learn to) become compassionate, empathetic human beings: we can relate to the (often greater) suffering of others. Because I have suffered, I am a better person than I was. I think that pain, like a smile, can create a bridge between people, and I suppose that it is something people respond to in my work, which often references damaged or fragile things. I may come to the work partly through my own pain, but the work is not about my pain – it is about loss, legacy, memory, and forgetting as vast concepts. These are broad human experiences. Though the work rightly encompasses sorrow and sadness, I think it is ultimately joyful. That is indeed a healing notion, and not just for me.

Kelly Sena: Your work mines the territory of home, family and one’s place of belonging. Where is home and what does the idea of family mean to you?

Michael Huey: When I was a kid we left what I considered my home and entered into what I experienced as a kind of exile from which there could be no return. Nowadays I divide my time between the rural Midwest (in an area nearby where I grew up) and Central Europe; I call both “home” but understand the limitations of the concept. I am keenly aware that without my initial loss, I might never have come to my life as I know and value it today. I think it is no accident that I feel “at home” and even drawn toward a culture haunted by the anguish and displacements of the Second World War. I tend my own family and that of my spouse – the living and the dead – like a garden, and, in turn, they graciously provide me with what I need for my other family: my work.